Четирийсет диска, разделени, даваха девет. Деветте, на свой ред разделени, можеха да се превърнат в 300. Не зная какво беше теглото им. Не ги претеглих с кантар, но съм сигурен, че постоянно бяха леки и винаги имаха същия син цвят.
Тези операции ме спасиха от полудяване. В заниманията си с камъните, които рушаха стройната математическа наука, често се замислях за камъните на гърка, които са се превърнали в първите числа и са дали думата „калкулирам“ на толкова много езици. Произходът, а сега и краят на математиката се намираха в камъните. Ако Питагор беше действал с тези тук…
След един месец занимания разбрах, че хаосът е непоправим. Налице бяха неуправляемите дискове и безкрайната съблазън да… ги докосна, да усетя отново гъделичкането им, да ги хвърля и те да се пръснат, да ги видя как увеличават броя си или го намаляват, и да пресмятам дали са чифт или тек. Започнах даже да се страхувам, че са заразни и могат да разболеят пръстите, които така настойчиво се мъчеха да ги управляват.
В продължение на няколко дни си наложих личното задължение да мисля непрекъснато за камъните, защото знаех, че забравата им би могла да бъде само моментна и би било непростимо мъките ми да започнат отново.
Нощта на 10 февруари не спах. Предприех един поход, който продължи до настъпването на утринта. Прекрачих портите на джамията на Вазил Хан. В този час светлината още не подчертаваше цветовете. В двора нямаше жива душа. Без да зная защо, потопих ръце във водата за пречистване… Вътре в джамията осъзнах, че Господ и Аллах са двете имена на едно и също необяснимо Същество, и аз го помолих на висок глас да ме освободи от този мой тежък товар. Стоях неподвижен и чаках отговора.
Не чух стъпките, но близо до мен един глас каза:
— Дойдох.
До мен стоеше някакъв просяк. Различих в здрача тюрбана, угасналия поглед, жълтеникавото лице и сивата брада. Не беше много висок. Протегна ръка и каза с тихия си глас:
— Милостиня, Защитнико на бедните.
Потърсих и му отвърнах:
— Нямам нито една пара.
— Имаш много — беше отговорът.
В десния ми джоб се намираха камъните. Извадих един и го пуснах в протегнатата празна длан. Не се чу никакъв шум.
— Трябва да ми ги дадеш всичките — каза ми той. — Този, който не даде всичко, не е дал нищо.
Разбрах и му казах:
— Искам да знаеш, че милостинята ми може да бъде ужасяваща като проклятие.
Отвърна ми:
— Може би това е единствената милостиня, която мога да получа. Аз съгреших.
Изсипах всичките камъни в свитата длан. Пропаднаха сякаш на дъното на морето, без да се чуе ни най-малкият шум. После ми каза:
— Още не знам какъв дар си ми дал, но моят към теб е ужасяващ: ти оставаш при дните и нощите със здравия си разум, с навиците си, с целия си свят.
Не чух стъпките на слепия просяк, нито видях как се изгуби в утринта.
Розата на Парацелз470
В ателието си, което заемаше две помещения в мазето, Парацелз помоли своя Бог, своя неопределен Бог, помоли който и да е Бог, да му изпрати ученик.
Свечеряваше се. Гаснещият огън в камината хвърляше несиметрични сенки. Да се изправи и да запали желязната лампа, представляваше прекалено голямо усилие. Парацелз, обзет от умората, забрави молитвата си. Нощта беше погълнала с тъмнина прашните дестилатори и водопровода, когато заудряха по вратата. Мъжът сънливо се изправи, изкачи виещата се стълба и отвори едното крило на вратата. Влезе някакъв непознат. Той също бе много изморен. Парацелз му посочи кресло. Новодошлият седна и зачака. Известно време мълчаха.
Маестрото пръв заговори:
— Помня лица от Запад, лица от Изток — каза той с известна помпозност. — Твоето не си го спомням. Кой си и какво искаш от мен?
— Името ми няма никакво значение — отвърна другият. — Вървях пеша три дни и три нощи, за да вляза в къщата ти. Искам да бъда твой ученик. Нося ти всичко, което притежавам.
Извади една кесия и я изсипа на масата. Монетите бяха много и от злато. Направи това с дясната ръка. Парацелз се бе обърнал с гръб към него, за да запали лампата. Когато отново го погледна, забеляза, че с лявата ръка посетителят държеше роза. Розата го обезпокои.
Маестрото се наведе, допря пръстите на ръцете си и каза:
— Мислиш, че съм способен да открия камъка, който превръща всички елементи в злато, и ми предлагаш злато. Това, което търся, съвсем не е златото и ако теб те интересува именно то, никога няма да бъдеш мой ученик.
470
Парацелз (псевдоним на Филип Ауреол фон Хохенхайм) (1493–1514) — германски лекар, естествоизпитател и философ от епохата на Ренесанса — бел.прев.