— Златото не ме интересува — отвърна другият. — Тези монети са само част от волята ми за работа. Искам да ме научиш на Изкуството. Искам да извървя до теб пътя, който води до Камъка.
Парацелз каза бавно:
— Пътят е Камъкът. Отправната точка е Камъкът. Ако не разбираш тези думи, значи все още не си почнал да си даваш сметка. Всяка стъпка, която ще направиш, всъщност е целта.
Другият го изгледа недоверчиво. Каза с променен глас:
— Но има цел, така ли?
Парацелз се засмя.
— Враговете ми, които са толкова многобройни, колкото и глупави, казват, че не е така, и ме наричат измамник. Аз не съм съгласен с тях, но не е невъзможно да съм просто мечтател. Знам, че Път има.
Настъпи тишина. После другият каза:
— Готов съм да го извървя заедно с теб, даже и да са необходими много години. Позволи ми да прекося пустинята. Позволи ми да различа поне отдалеч обещаната земя, даже и небесните светила да не ми позволят да стъпя на нея. Искам едно доказателство, преди да поема по пътя.
— Кога? — запита неспокоен Парацелз.
— Още сега — с категорична решимост отвърна ученикът. Бяха започнали разговора си на латински, а сега продължаваха на немски. Момчето вдигна розата високо. — Това е славата — каза то, — да можеш да изгориш една роза и да я възкресиш от пепелта с твоето изкуство. Позволи ми да стана свидетел на това чудо. Само за това те моля и после ще ти дам целия си живот.
— Много си доверчив — каза маестрото. — Аз не искам доверие, искам да притежаваш вяра.
Другият настоя:
— Точно защото не съм доверчив, искам да видя с очите си унищожението и възкръсването на розата.
Парацелз бе взел розата в ръце и докато говореше, си играеше с нея.
— Доверчив си — каза той. — Смяташ, че съм способен да я унищожа, така ли?
— Никой не е способен да я унищожи — каза ученикът.
— Грешиш. Да не би случайно да мислиш, че нещо не може да бъде върнато в нищото? Мислиш ли, че първият, че Адам в Рая е могъл да унищожи само едно цвете или късче трева?
— Не се намираме в Рая — каза упорито момчето. — Тук, под луната, всичко е смъртно.
— А къде мислиш, че се намираме, ако не в Рая? Мислиш ли, че божественото може да създаде място, което да не е Рай? Мислиш ли, че Падението е нещо друго, а не неведението, че се намираме в Рая?
— Една роза може да бъде изгорена — каза предизвикателно ученикът.
— В камината още има огън — каза Парацелз. — Ако хвърлиш розата в жарта, ще помислиш, че тя е изчезнала и че истинска е пепелта. Казвам ти, че розата е вечна и че само външният й вид се променя. Достатъчно е само да изрека една дума, за да я видиш отново.
— Една дума? — учуди се ученикът. — Тръбите и колбите са затлачени, а дестилаторите са покрити с прах. Какво би направил, за да възкръсне розата?
Парацелз го погледна, изпълнен с тъга.
— Тръбите и колбите са затлачени — повтори той — и дестилаторите са покрити с прах. В тази част на дългия ми преход използвам други средства.
— Не се осмелявам да запитам какви са — рече другият с тон, който криеше хитрост или може би смирение.
— Говоря за средствата, с които божественото е създало небесата и земята и невидимия Рай, в който се намираме и който първородният грях крие от нас. Говоря за Словото, което ни предава учението на Кабала.
Ученикът каза студено:
— Моля те, имай милостта да ми покажеш изчезването и появата на розата. Няма значение, дали ще действаш с дестилатори или със Словото.
Парацелз се замисли. После каза:
— Ако го направя аз самият, ще кажеш, че това е видение, възникнало пред очите ти благодарение на магията. Чудото няма да ти даде вярата, която търсиш. Съветвам те да оставиш розата.
Младежът го изгледа все така недоверчиво. Маестрото заговори с висок и рязък тон:
— Освен това кой си ти, за да влизаш в дома на един маестро и да му изискваш чудеса? Какво си направил, за да заслужиш подобен дар?
Другият отвърна разтреперан:
— Знам, че нищо не съм направил. Моля те, в името на дългите години, които ще прекарам в твоята сянка, обучавайки се, позволи ми да видя пепелта и после розата. Няма да те моля за нищо повече. Ще вярвам на видяното — взе бързо червената роза, която Парацелз бе оставил върху катедрата, и я хвърли в пламъците. Цветът изчезна и остана само малко пепел.
В продължение на един безкраен миг момчето чакаше думите и чудото.