Парацелз не бе помръднал от мястото си. Каза с удивителна откровеност:
— Всички лекари и аптекари в Базел твърдят, че съм лъжец. Може би са прави. Ето я пепелта, която беше роза и никога повече няма да бъде.
Момчето изпита срам. Парацелз беше шарлатанин или просто фантазьор, а той като истински натрапник бе нахлул в дома му и сега го принуждаваше да си признае, че прочутото му магическо изкуство са само празни приказки.
Коленичи и му каза:
— Поведението ми беше непростимо. Липсваше ми вярата, която Бог изисква от вярващите. Остави ме да продължа да съзерцавам пепелта. Ще се върна, когато стана по-силен, и ще бъда твой ученик. И в края на Пътя ще видя розата.
Говореше обзет от истинска страст, но тази страст беше всъщност пиетата, която му вдъхваше старият маестро — толкова почитан, толкова нападан, толкова прославен и в края на краищата толкова кух. И кой беше самият той, Йоханес Гризебах, за да си позволява да разкрива със светотатска ръка, че зад маската няма никой?
Да му остави златните монети, би означавало, че му дава милостиня. Прибра си ги, преди да излезе. Парацелз го изпроводи до стълбата и му каза, че винаги ще е добре дошъл в този дом. И двамата знаеха, че никога повече няма да се видят.
Парацелз остана сам. Преди да загаси лампата и да седне изморен в креслото, изсипа малкото купче пепел в сгънатата си длан и прошепна една-едничка дума. Розата възкръсна.
Паметта на Шекспир
Има хора, които обожават Гьоте, обожават едите или песента на нибелунгите. За мен Шекспир бе истинска съдба. И все още е, но по начин, който никой не би могъл да усети освен един човек — Даниел Торп, който наскоро почина в Претория.
Аз съм Херман Зьоргел. Може би любопитният читател е разлиствал моята „Хронология на Шекспир“. Някога смятах, че е необходима за правилното разбиране на текста. Тя беше преведена на няколко езика, включително на испански. Възможно е читателят да помни също така и продължителната полемика за една битка, която Теобалд вмъкна в критическото си изследване, издадено през 1734 година и което след тази дата става неоспорима част от канона. Днес ме удивлява нецивилизованият тон на тези почти чужди страници. Някъде през 1914 година написах, но не дадох за публикуване едно изследване върху сложните думи, които елинистът и драматург Джордж Чапман бе съчинил за омировските си версии и които връщаха английския език (без никой да предполага) към англосаксонския му произход.
Никога не съм си представял, че гласът му, който сега вече съм забравил, ще ми бъде толкова близък… Бях подготвил и малък тираж на пълната ми литературна биография, носещ на всяка страница инициалите ми. Не зная дали бих могъл да прибавя и една непубликувана версия на „Макбет“, която започнах, за да престана да мисля за смъртта на брат ми Ото Юлиус. Не завърших моята версия. Разбрах, че английският език разполага, за свое добро, с два регистъра — германския и латинския, докато нашият немски въпреки по-добрата си музикалност трябва да се ограничи само с един.
Вече споменах Даниел Торп. Представи ми го майор Баркли по време на един конгрес, посветен на Шекспир. Няма да посоча нито мястото, нито датата, защото добре знам, че подобни уточнения носят само неяснота и обърканост.
Частичната ми слепота не ми позволи да запомня добре лицето на Даниел Торп. Но излъчването му за нещастие бе особено осезателно. След като са изминали дълги години от живота на един човек, той може да се преструва за много неща, но не и да изобразява щастие. По някакъв необясним начин Даниел Торп физически излъчваше меланхолия.
След едно дълго заседание на конгреса вечерта се озовахме в някаква кръчма. За да се чувстваме действително в Англия (където всъщност се намирахме), пиехме хладка черна бира в ритуални метални чаши.
— В Пенджаб — каза майорът — ми показаха един просяк. Според ислямските легенди цар Соломон притежавал пръстен, който помагал да разбира езика на птиците. Разказваха, че просякът притежавал именно този пръстен. Стойността му била толкова висока, че той не успял да го продаде и умрял в един от дворовете на джамията на Вазил Хан в Лахор.
Реших, че нашият познат знаеше историята за вълшебния пръстен, но си мълчеше, за да не разваля разказа на Баркли.
— А пръстенът? — попитах аз.
— Загубил се е, както става обикновено с вълшебните предмети. Може би сега се намира в някой тайник на джамията или на ръката на някой човек, който живее там, където няма птици.