— Или където има толкова много — казах аз, — че не може да се разбере какво казват.
— Вашата история, Баркли, прилича малко на басня.
Тогава в разговора се намеси Даниел Торп. Заговори някак безлично и без да ни гледа. Произнасяше английския език по доста странен начин, което аз реших, че се дължи на дългото му пребиваване в Ориента.
— Не е никаква басня — каза той, — а ако е такава, то значи е истина. Има вещи с толкова неоценимо висока стойност, че не могат да се продадат.
Думите, които се старая да възобновя, ме впечатлиха по-малко от убеждението, с което ги произнесе Даниел Торп. Мислехме, че ще каже още нещо, но той изведнъж млъкна, сякаш съжаляваше за нещо. Баркли се сбогува. Двамата с Торп се върнахме заедно в хотела. Беше вече много късно, но той ми предложи да продължим разговора си в неговата стая. След като разменихме няколко общи приказки, той ми каза:
— Предлагам ви пръстена на царя. Става въпрос, разбира се, за метафора, но онова, което тя крие в себе си, не е по-малко вълшебно от пръстена. Предлагам ви паметта на Шекспир от дните на ранното му детство до началото на април 1616 година — не смеех да произнеса нито дума. Имах усещането, че ми предлагат самото море. Торп продължи: — Не съм измамник. Не съм и луд. Ще ви моля да не реагирате, докато не ме изслушате. Майорът навярно ви е казал, че съм или че съм бил военен лекар. Историята е съвсем кратка. Започва в Ориента, в една болница, на разсъмване. Точната дата няма значение. Един редник на име Адам Клей, чието тяло бе надупчено от куршуми, ми предложи с последни усилия преди края си да ми предаде скъпоценната памет. Агонията и треската са причина за доста фантазии, затова лекомислено приех предложението. Освен това след сражение на бойното поле вече нищо не изглежда кой знае колко странно. Войникът едва има време да ми обясни необикновените условия на дарбата. Притежателят трябва да я предложи на висок глас, а другият — да я приеме. Този, който я отстъпва, я губи завинаги.
Името на войника и патетичната сцена на предаването ми се сториха прекалено литературни в лошия смисъл на думата. Малко смутено го запитах:
— А вие сега притежавате паметта на Шекспир?
Торп ми отговори:
— Имам даже две памети. Моята собствена и на онзи Шекспир, който отчасти съм и аз. По-точно казано, обзет съм от две памети. Има една зона, в която те двете се преплитат. Има едно лице на жена, което не зная към кой век да причисля.
Тогава аз го запитах:
— Какво направихте с паметта на Шекспир?
Известно време мълча. После каза:
— Написах една романизирана биография, която получи презрението на критиката, но доби интересен търговски ефект в Съединените щати и в колониите. Мисля, че това е всичко. Предупредих ви, че дарбата ми не е лека и безпроблемна. Продължавам да чакам отговора ви.
Останах замислен, без да продумам. Не бях ли посветил целия си живот, безцветен и странен, в търсене на Шекспир? Не беше ли справедливо в края на изминатия път да го постигна?
Казах, произнасяйки отчетливо всяка дума:
— Приемам паметта на Шекспир!
Несъмнено нещо се случи, но аз не го усетих. Обзе ме някаква лека умора, може би само си въобразявах. Спомням си ясно, че Торп ми каза:
— Паметта вече е влязла в съзнанието ви, но трябва и да я откриете. Тя ще възникне в сънищата ви, ще се появи в безсънието, когато разгръщате страниците на някоя книга или щом завиете на някой ъгъл. Не ставайте нетърпелив, не измисляйте спомени. Случаят може да ви подтикне или да ви забави, зависи от тайнствения му начин на действие. Според това, как аз забравям, вие ще си спомняте. Не ви обещавам определен срок.
Останалата част от нощта обсъждахме образа на Шейлок471. Въздържах се да разпитвам дали Шекспир е имал лични контакти с евреи. Не исках Торп да си помисли, че го подлагам на изпитание. Уверих се, не знам дали с чувство на облекчение или на безпокойство, че неговите мнения бяха толкова академични и конвенционални, колкото моите.
Следващата нощ отново не заспах. Открих, както и толкова други пъти преди това, че съм страхливец. От страх да не бъда измамен не се предадох на щедрата надежда. Исках да мисля, че настоящето на Торп е илюзорно. Но надеждата напираше неудържимо. Шекспир щеше да бъде мой, така както никой не е принадлежал никому — нито в любовта, нито в приятелството, нито даже в омразата. Аз по някакъв начин щях да бъда Шекспир. Нямаше да напиша трагедиите, нито заплетените сонети, но щях да си спомням мига, в който ми се разкриха вещиците, и онзи другия, в който ми бяха вдъхнати обширните редове: