Слава на Онзи, който не умира и държи в ръката Си двата ключа — на безграничното опрощение и на безкрайното наказание“.
(От книгата „Езерните райони на Екваториална Африка“ на Ричард Франсис Бъртън36.)
Двойникът на Мохамед
Тъй като в съзнанието на мюсюлманите идеите на Мохамед са неразривно свързани с религията, Господ е повелил в небесното царство те винаги да бъдат ръководени от един дух, който изпълнява ролята на Мохамед. Този пратеник невинаги е един и същ. Един жител на Саксония, който приживе бил пленник на алжирците и приел исляма, веднъж се нагърбил с тази задача. Тъй като навремето бил християнин, той им говорил за Иисус и им казал, че е Божи син, а не син на Йосиф. Наложило се да го сменят с другиго. Мястото, където се намира представителят на Мохамед, е означено с факел, видим единствено за мюсюлманите.
Истинският Мохамед, който е написал Корана, вече е невидим за своите следовници. Казаха ми, че отначало бил определен да ги ръководи, но се стремял да властва изцяло над тях и бил прогонен на юг. Веднъж една мюсюлманска общност бе подтикната от демоните да го признае за бог. За да усмири тези безредици, самият Мохамед бе издигнат от бездната и изложен на показ пред очите им. При този случай и аз успях да го видя. Приличаше на телесните духове, които нямат вътрешно зрение, и лицето му бе много тъмно. Едва успя да изрече словата: „Аз съм вашият Мохамед“, и незабавно потъна отново.
(От Vera Christiana Religio — „Истинската християнска религия“, 1771, на Емануел Сведенборг.)
Измислици (1944)
Предговор
Седемте разказа37 в тази книга не изискват особени разяснения. Седмият — „Градината с разклоняващите се пътеки“ — е криминален; читателите му ще станат свидетели на подготовката и извършването на престъпление, чиято цел ще знаят от самото начало, но няма да я проумеят, струва ми се, чак до последния абзац. Другите разкази са фантастични; в един от тях — „Лотарията във Вавилон“ — донякъде се долавя влиянието на символизма. Що се отнася до разказа „Вавилонската библиотека“, не съм първият му автор; любопитните да узнаят историята и предисторията му могат да проверят една страница от 59-и брой на списание „Сур“38, където се срещат несъчетаемите имена на Левкип и Ласвиц, Луис Карол и Аристотел. В „Кръглите развалини“ всичко е нереално; в „Пиер Менар“, автор на „Дон Кихот“ нереална е участта, която главният герой сам си налага. Списъкът на творбите, които му приписвам, не е твърде занимателен, но не е и произволен; този списък всъщност е диаграма на мисловната му история…
Трудоемко и изтощително безумие е да съчиняваш огромни книги, да разтягаш на петстотин страници идея, която прекрасно може да бъде изложена устно само за няколко минути. По-добър подход е да се преструваш, че тези книги вече съществуват, и да предлагаш обобщение или коментар върху тях. Така са постъпили Карлайл в „Сартор Резартус“ и Бътлър в „Ясния пристан“; ала и тези произведения страдат от несъвършенството, че са книги, при това не по-малко тавтологични от останалите. А аз — човек по-разумен, по-бездарен и по-мързелив — предпочетох да напиша бележки върху въображаеми книги. Така се появиха „Тльон, Укбар, Orbis Tertius“ и „Преглед на творчеството на Хърбърт Куейн“.
36
Тази история всъщност не се явява никъде в „Езерните райони…“ на Бъртън и бегло е загатната в книгата, която Ди Джовани и редица други посочват като неин източник: „Нрави и обичаи на съвременните египтяни“ (1837) на Едуард Уилям Лейн — бел.ред.
37
Осмият разказ, който тук се явява втори — „Приближаването към Ал-Мутасим“ — е включен във всички издания след първоначалното издание от 1941–1942 г. Публикуван е най-напред през 1936 г. в „История на вечността“ — бел.прев.
38
Списание „Сур“ („Юг“), „най-влиятелното издание за литература в Латинска Америка“ (по думите на Родригес Монегал), е основано от Виктория Окампо с помощта на аржентинския романист Едуардо Майеа и американския романист Уолдо Франк. Борхес е бил един от първите и несъмнено най-забележителните му сътрудници — бел.прев.