Съприкосновението и привикването с Тльон разрушиха нашия свят. Очаровано от неговото съвършенство, човечеството все повече забравя, че това е съвършенство на шахматисти, а не на ангели. В училищата вече проникна „първоначалният език“ (предполагаемият) на Тльон; хармоничната (и пълна с вълнуващи събития) история на Тльон вече е заличила онази история, която се преподаваше през моето детство; едно измислено минало изтиква от паметта другото, за което нищо не знаем със сигурност — дори и това, че е лъжливо. Нумизматиката, фармакологията и археологията претърпяха промени. Мисля, че и биологията и математиката чакат своите превращения. Една пръсната навред династия от самотници промени облика на света. Нейното дело продължава. Ако предчувствията не ни лъжат, след сто години някой ще открие стоте тома на Втората енциклопедия за Тльон.
Тогава от нашата планета ще изчезнат английският, френският и дори испанският език. Светът ще бъде Тльон. Аз не искам да знам, в тихите дни в Адроге продължавам да редактирам един плах превод в духа на Кеведо (превод, който не мисля да издавам) на „Urn Bunal“70 от Браун.
Приближаването към Ал-Мутасим
Филип Гедала пише, че романът „Приближаването към Ал-Мутасим“ от бомбайския адвокат Мир Бахадур Али е „доста неприятно съчетание от ислямските алегорични поеми, обикновено интересуващи само преводача им, и онези детективски романи, които неизбежно превъзхождат Джон Х. Уотсън и подслаждат ужаса на човешкия живот в най-изисканите пансиони на Брайтън“. Още преди него господин Сесил Робъртс е посочил в книгата на Бахадур „невероятното двойно попечителство на Уилки Колинс и знаменития персиец от дванайсети век Фарид ад-Дин Аттар“ — тази спокойна забележка Гедала повтаря почти дословно, но с гневен тон. По същество двамата автори са на еднакво мнение: и двамата отбелязват детективската структура на романа и мистичното му подводно течение. Тази хибридност може да ни накара да си въобразим някакво сходство с Честъртън; по-долу ще се убедим, че това не е вярно.
Editio princeps71 на „Приближаването към Ал-Мутасим“ излезе в Бомбай в края на 1932 година. Хартията беше почти вестникарска; обложката осведомяваше купувача, че става дума за първия детективски роман, написан от коренен жител на град Бомбай. Само за няколко месеца бяха изчерпани четири издания по хиляда екземпляра всяко. „Бомбай Куотърли Ривю“, „Бомбай Газет“, „Калкута Ривю“, „Индостан Ривю“ (от Аллахабад) и „Калкута Инглишман“ сипеха дитирамби. Тогава Бахадур публикува илюстрираното издание „Разговор с човека, наречен Ал-Мутасим“ с красивото подзаглавие „Игра с движещи се огледала“. Точно това издание бе препечатано наскоро в Лондон от Виктор Голанц с предговор от Дороти Л. Сейърс, но — може би от милосърдие — без илюстрациите. Разполагам с него; не успях да си набавя първото, което вероятно е много по-сполучливо. В това ме убеждава приложението, където се разкрива главната разлика между първия вариант — от 1932 година, и втория — от 1934 година. Преди да разгледам (и да подложа на критика) творбата, трябва да предам поне накратко съдържанието й.
Нейният видим главен герой — името му изобщо не се споменава — е студент по право в Бомбай. Той кощунствено се е отрекъл от вярата на родителите си — исляма, но в края на десетата нощ на мухаррам72 се озовава сред тълпа биещи се мюсюлмани и индуси. Нощ, изпълнена с барабанни звуци и молитвени възгласи: големите книжни балдахини на мюсюлманското шествие си проправят път сред враждебното множество. От една тераса полита тухла, хвърлена от индус; някой забива някому кама в корема; някой — мюсюлманин?, индус? — пада мъртъв и тълпата го стъпква. Три хиляди души се млатят: тояга срещу револвер, псувня в отговор на проклятие, неделимият бог срещу боговете. Изумен, свободомислещият студент се намесва. В миг на изстъпление вдига ръка и убива (или мисли, че е убил) един индус. С оглушителен шум пристига полусънената конна полиция на Сиркар и безпристрастно започва да нанася удари с камшик. Студентът се изплъзва почти изпод конските копита. Отправя се към покрайнините на града. Пресича две железопътни линии (или два пъти една и съща линия). Изкатерва се по някакъв зид и се озовава в запусната градина, в дъното на която има кръгла кула. Мършава глутница кучета с лунен цвят изниква от черните розови храсти. Преследван, студентът търси спасение в кулата. По желязна стълба — няколко стъпала липсват — се изкачва на плоския покрив, в средата на който зее тъмен кладенец, и се натъква на някакъв хилав човек, който клекнал пикае обилно на лунната светлина. Този човек му доверява, че краде златни зъби от увитите в бели савани трупове, които парсите оставят в кулата. Разказва и други гнусни неща и споменава, че вече от четиринайсет нощи не се е очиствал с биволски изпражнения. Говори с явна злоба за някакви конекрадци от Гуджарат, „които ядат кучета и гущери, но всъщност са такива подлеци като нас двамата“. Съмва се; във въздуха ниско кръжат тлъсти лешояди. Изнурен, студентът заспива: когато се събужда, слънцето вече е високо, крадецът е изчезнал. Изчезнали са и две пури от Трихинополис и няколко сребърни рупии. След премеждията от изминалата нощ студентът решава да се запилее из Индия. Размишлява върху това, че се е оказал способен да убие идолопоклонник, но не и да твърди със сигурност, че мюсюлманинът има по-голямо право от идолопоклонника. Преследва го названието Гуджарат, а също името на някаква малка санси (жена от каста на крадци) от Паланпур, удостоена с проклятията и злобата на грабителя на трупове. Студентът заключава, че омразата на един докрай низък човек е равна на похвала. Решава — без особена надежда — да търси тази жена. Моли се и поема бавно, но уверено по дългия път. Така завършва втората глава на романа.