Не е възможно да се опишат всички перипетии от останалите деветнайсет глави. Умопомрачително гъмжило от dramatis personae73 — да не говорим за един животопис, който сякаш изчерпва всички движения на човешкия дух (от безчестието до математическите разсъждения) и странстването из необятните пространства на Индостан. Историята, започнала в Бомбай, продължава в низините на Паланпур, героят престоява една вечер и една нощ край каменната врата на Биканер, разказва за смъртта на някакъв сляп астролог в една клоака в Бенарес, съзаклятничи в причудливо изваяния дворец в Катманду, моли се и блудства сред чумното зловоние на Калкута, в Мачуа Базар, гледа от една кантора в Мадрас как дните се раждат от морето, гледа от един балкон в щата Траванкор как вечерите умират в морето, губи самообладание и извършва убийство в Индаур и затваря кръга от левги и години отново в Бомбай, на няколко крачки от градината с лунноцветните кучета. И така, сюжетът е следният: Един човек (невярващият избягал студент, когото вече познаваме) попада между хора от най-долна проба и се равнява с тях в своеобразно състезание по подлост. Внезапно — със същия свръхестествен ужас, какъвто изпитва Робинзон при вида на следа от човешки крак в пясъка — долавя у един от тия презрени мъже нещо, което смекчава подлостта: нежност, възторженост, безмълвие. „Сякаш в разговора се бе намесил по-сложно устроен събеседник“. Съзнава, че разговарящият с него негодник не е способен на тази мимолетна добродетелност, оттук заключава, че в него се отразява някой приятел или приятел на приятеля. Размишлявайки над този проблем, стига до следното загадъчно убеждение: „Някъде на земята съществува човек, от когото изхожда тая светлина; някъде на земята живее човекът, който е самата тая светлина“. Студентът решава да тръгне да го търси.
Основната тема вече прозира: неистовото търсене на една душа в слабите отзвуци, които е оставила у други души; в началото — едва доловимата диря от усмивка или от дума, в края — многобройни, все по-ярки отблясъци на разума, въображението и доброто. Разпитваните хора притежават толкова по-осезаема частица божественост, колкото по-отблизо са познавали Ал-Мутасим, но се разбира, че те са само отражения. В случая можем да си послужим с математическата терминология: претовареният роман на Бахадур е възходяща прогресия, чийто краен член е предполагаемият „човек на име Ал-Мутасим“. Непосредственият предшественик на Ал-Мутасим е един безкрайно любезен и щастлив персийски книжар; предшественикът на книжаря е светец… След много години студентът се озовава в един пруст, „в дъното на който има врата и евтина рогозка, обсипана с мъниста, а зад нея — някакво сияние“. Студентът пляска с ръце един път, два пъти и пита за Ал-Мутасим. Мъжки глас — невъобразимият глас на Ал-Мутасим — го кани да влезе. Студентът дърпа завесата и пристъпва напред. Тук романът свършва.