Ако не се лъжа, за да разработи успешно подобен сюжет, писателят трябва да спази две изисквания: първо, да измисля най-различни пророчески черти; второ, героят, обрисуван с тези черти, да не е гола условност или призрак. Бахадур удовлетворява първото изискване; за второто не съм съвсем сигурен. Казано с други думи: нечуваният и невиждан Ал-Мутасим би трябвало да се възприема като реален тип, а не като куп плоски суперлативи. Във варианта от 1932 година свръхестествените белези са рядкост: „човекът на име Ал-Мутасим“ е своеобразен символ, но не е лишен и от индивидуални, лични черти. За жалост това добро литературно поведение се оказва краткотрайно. Във варианта от 1934 година, който е пред очите ми, романът се изражда в алегория: Ал-Мутасим е символ на Бога и съответните маршрути на героя в известен смисъл са етапи, изминавани от душата в мистичното й възвисяване. Има и отегчителни подробности: говорейки за Ал-Мутасйм, един чернокож юдей от Кочин казва, че кожата му е черна; един християнин го описва стъпил върху кула с разперени ръце; един червен лама си го спомня седнал „като оная фигура, която изваях от лой и на която се кланях в манастира «Ташилхунпо»“. Подобни изявления трябва да внушат представата за единен бог, подчиняващ се на човешките различия. Идея, която според мен не е твърде насърчителна. Не бих казал същото за предположението, че и Всемогъщият търси Някого, а този Някой — Някой по-висш (или просто необходим и равен); и така до Края (или по-точно до Безкрая) на Времето или във вечен кръговрат. Ал-Мутасим (това е името на осмия от Абасидите, който победил в осем битки, родил осем синове и осем дъщери, оставил осем хиляди роби и управлявал в продължение на осем години осем месеца и осем дни) етимологически означава „Търсещ закрила“. Във варианта от 1932 година самият факт, че цел на странстването е един странник, е удобно оправдание за трудностите на търсенето; във варианта от 1934 година той поражда чудноватата теология, която изложих. Мир Бахадур Али, както видяхме, не е способен да устои на най-примитивното изкушение в изкуството: да бъдеш гений.
Препрочитам написаното и се боя, че не съм изтъкнал достатъчно достойнствата на книгата. В нея има черти, свидетелстващи за висока култура: например един диспут в деветнайсета глава — в единия от спорещите, който не желае да обори софизмите на другия, „за да не се налага като победител“, съзираме приятел на Ал-Мутасим.
Смята се за чест една съвременна книга да произхожда от някоя стара, тъй като никой не обича (както е казал Джонсън) да е длъжник на съвременниците си. Честите, макар и незначителни съвпадения на Джойсовия „Одисей“ с Омировата „Одисея“ все още пораждат — така и няма да разбера защо — лекомислено възхищение у критиката; съвпаденията между романа на Бахадур и високо ценената „Беседа на птиците“ от Фаридеддин Аттар се радват в Лондон и дори в Аллахабад и Калкута на също тъй загадъчни възхвали. Не липсват и други източници. Някакъв изследовател е открил в първата сцена от романа прилики с разказа на Киплинг „На градската стена“; Бахадур не отрича, но отбелязва, че би било твърде неестествено да няма сходство между две описания на десетата нощ на мухаррам… Елиът с още по-голямо основание напомня седемдесетте песни на незавършената алегория „Кралицата на феите“, където героинята Глориана не се появява нито веднъж, както изтъква в една своя критика Ричард Уилям Чърч. Аз най-скромно посочвам един далечен, но възможен предшественик — йерусалимския кабалист Исак Лурия, който през шестнайсети век е проповядвал, че душата на някой прародител или учител може да се пресели в душата на един несретник, за да го насърчава или поучава. Тази разновидност на метемпсихозата се нарича иббур74.
Пиер Менар, автор на „Дон Кихот“
На Силвина Окампо
Видимите творби, които остави този романист, могат лесно и бързо да бъдат преброени. Затова са непростими пропуските и прибавките, направени от мадам Анри Башелие в неверния каталог, който някакъв вестник, чиято протестантска насоченост не е тайна, лекомислено е предложил на своите достойни за съжаление читатели — нищо, че са малко на брой и са калвинисти, ако не са масони или обрязани. Истинските приятели на Менар посрещнаха този каталог с тревога и дори лека тъга. Сякаш вчера се бяхме събрали край неизбежния мрамор сред печалните кипариси и ето че Грешката вече се опитва да очерни Паметта му… Несъмнено налага се една кратка поправка.
74
В тази бележка споменах „Мантик ал-Таир“ („Беседа на птиците“) от персийския мистик Фаридеддин Абу Талиб Мохамед ибн Ибрахим Аттар, убит от войниците на Тулуй, син на Чингис хан, по време на плячкосването на Нишапур. Може би няма да е излишно да изложа вкратце съдържанието на поемата. Недостъпният цар на птиците Симург пуска в центъра на Китай едно великолепно перо; уморени от вековно безвластие, птиците решават да тръгнат да търсят своя цар. Знаят, че името му означава „трийсет птици“; знаят, че замъкът му се издига на планината Каф, ограждаща като обръч земята. Предприемат това почти безкрайно пътешествие; прелитат над седем долини и морета; името на предпоследното е Помрачение; последното се нарича Унищожение. Мнозина от странниците се отказват, други загиват. Само трийсет от тях, пречистени от изпитанията, кацват на планината на Симург. Най-после го виждат и разбират, че самите те са Симург, а Симург е всяка една от тях и всички заедно. (И Плотин — „Енеади“, V, 8, 4) — прилага принципа на тъждественост по отношение на рая: „В умопостижимото небе всичко е навсякъде. Всяко нещо е всичко. Слънцето е всички звезди, а всяка звезда е всички звезди и слънцето“. Поемата „Мантик ал-Таир“ е преведена на френски от Гарсен дьо Таси, на английски — от Едуард Фицджералд; за да напиша тази бележка, прегледах десетия том на „Хиляда и една нощ“ в превод на Бъртън и монографията „Персийските мистици: Аттар“, 1932, от Маргарет Смит.
Приликите между тази поема и романа на Мир Бахаур Али не са твърде много. В двайсета глава няколко думи, приписвани на Ал-Мутасим от персийския книжар, може би доразвиват други думи на героя; тази и други смътни аналогии може би означават тъждественост на търсения и търсещия или пък че последният оказва влияние върху първия. В друга глава се загатва, че Ал-Мутасим е онзи индус, когото студентът смята, че е убил — бел.авт.