А защо точно „Дон Кихот“?, ще запита нашият читател. У един испанец подобно предпочитание би било обяснимо; но без съмнение то е необяснимо у един символист от Ним, поклонник на По, който роди Бодлер, който роди Маларме; който роди Валери, който роди Едмон Тест. Гореспоменатото писмо хвърля светлина върху този въпрос. „Дон Кихот“, обяснява Менар, буди у мен дълбок интерес, но не ми изглежда — как да кажа? — неизбежен. Аз не мога да си представя света без възклицанието на Едгар Алън По: „Ah, bear in mind this garden was enchanted“85 или без „Пияния кораб“86, или без „Стария моряк“87, но знам, че съм способен да си го представя без „Дон Кихот“. (Естествено, имам предвид моята лична нагласа, а не историческия отзвук на тези творби.) „Дон Кихот“ е случайна книга, „Дон Кихот“ е ненужен. Мога да си представя как да го напиша, мога да го напиша, без да изпадам в тавтология. Чел съм го на дванайсет-тринайсет години — вероятно целия. Впоследствие съм препрочитал внимателно отделни глави, онези, с които засега няма да се залавям. Изучавал съм също интермедиите, комедиите, Галатея, поучителните новели, безспорно мъчителните изпитания на Персил и Сигизмунда и Пътешествието до Парнас… Общата ми представа за „Дон Кихот“, опростена от равнодушието и забравата, напълно може да се отъждестви със смътния първообраз на една още ненаписана книга. Приемайки като даденост този първообраз (чието притежание никой, ако е честен, не може да ми оспори), трябва да отбележа, че моята задача е несъмнено много по-трудна от задачата на Сервантес. Любезният ми предшественик не е отхвърлил помощта на случая — той е съчинявал безсмъртната творба малко a la diable88, увлечен от инерцията на езика и въображението. Аз изпълнявам тайнствения дълг да възпроизведа дума по дума неговата спонтанна творба. Моята игра за самотен играч се подчинява на две диаметрално противоположни правила. Първото ми позволява да опитам най-различни варианти от формално или психологическо естество; второто ме задължава да ги жертвам заради „оригиналния“ текст и да обоснова с неопровержими доводи унищожаването им… Към тези изкуствени препятствия трябва да се прибави и едно, което е присъщо на материята. Да съчиниш „Дон Кихот“ в началото на седемнайсети век, е било разумно, необходимо, може би съдбоносно дело; в началото на двайсети век това е почти неосъществимо. Ненапразно са изминали триста години, изпълнени с най-сложни събития. Между тях, за да спомена поне едно — самият „Дон Кихот“.
Въпреки тези три пречки фрагментарният „Дон Кихот“ на Менар е по-проникновен от Сервантесовия. Сервантес грубо противопоставя на рицарските фантазии жалката провинциална действителност на своята страна; Менар избира за „действителност“ земята на Кармен във века на битката при Лепанто и на пиесите на Лопе де Вега89. Какви испански чудесии би подсказал този избор на Морис Баре или на доктор Родригес Ларета90! Менар, съвсем естествено, ги избягва. В творбата му няма цигански страсти, нито конкистадори, нито мистици, нито Филип II, нито аутодафе. Той пренебрегва или изключва местния колорит. Това пренебрежение сочи ново разбиране за историческия роман. Това пренебрежение е безапелационна присъда над „Саламбо“91.
Интересно е също да се сравняват отделни глави. Да разгледаме например глава трийсет и осма от първата част, „в която се предава занимателната реч на Дон Кихот за военните и учените“. Известно е, че Дон Кихот (както и Кеведо в аналогичен пасаж от по-късната книга „Час на разплата“) решава спора в полза на военните, а не на учените. Сервантес е стар воин: неговата присъда е обяснима. Но как е възможно Пиер-Менаровият Дон Кихот — съвременник на „Предателството на учените“92 и на Бертран Ръсел — да се впуска в тези мъгляви софистични разсъждения! Мадам Башелие вижда в тях удивителна и типична зависимост на автора от психологията на героя; други (не твърде проницателни) — копие на „Дон Кихот“; баронеса Дьо Бакур — влиянието на Ницше. Не зная ще се осмеля ли да прибавя към това трето тълкувание (което смятам за неоспоримо) още едно, което е в пълно съответствие с почти божествената смиреност на Пиер Менар: неговия скромен или ироничен навик да проповядва идеи, диаметрално противоположни на тези, които изповядва. (Нека си спомним още веднъж неговата диатриба93 срещу Пол Валери в ефимерния сюрреалистичен вестник на Жак Рьобул.) Сервантесовият текст и текстът на Менар са словесно идентични, но вторият е едва ли не безкрайно по-богат. (По-двусмислен, ще кажат неговите клеветници; но двусмислеността всъщност е богатство.)
85
Букв.: „Ах, не забравяй, че градината бе омагьосана“ (англ.) — от стихотворението „На Хелън“ — бел.прев.
90
Морис Баре (1862–1923) — френски писател, автор на книги за испанския бит и нрави в романтична светлина. Енрике Родригес Ларета (1875–1961) е автор на исторически романи (повечето на старинен испански), ситуирани в епохата на Филип II — бел.прев.
92
Произведение на френския есеист Жулиен Бенда (1867–1956), публикувано през 1927 г. — бел.прев.