Да се сравнява Менаровият „Дон Кихот“ със Сервантесовия, е истинско откровение. Сервантес например пише: „… истината, дъщеря на историята, която е съперница на времето, съкровищница на подвизите, свидетелка на миналото, пример и назидание на настоящето, предупреждение за бъдещето“ („Дон Кихот“, първа част, глава девета).
Написан през седемнайсети век от „самоукия гений“ Сервантес, този пасаж е чисто риторична възхвала на историята. Менар пък пише: „…истината, дъщеря на историята, която е съперница на времето, съкровищница на подвизите, свидетелка на миналото, пример и назидание на настоящето, предупреждение за бъдещето“.
Историята — майка на истината; поразителна мисъл! Менар, съвременник на Уилям Джеймс, определя историята не като изследване на действителността, а като неин източник. Историческа истина според него е не онова, което се е случило, а това, което смятаме, че се е случило. Последните словосъчетания — „пример и назидание на настоящето, предупреждение за бъдещето“ — са нагло прагматични.
Ярък е и контрастът между стиловете. Архаизираният стил на Менар — в края на краищата той е чужденец — е малко неестествен, за разлика от стила на предшественика му, който свободно владее общоприетия испански език на своята епоха.
Няма интелектуално занимание, което в края на краищата да не се окаже безполезно. Всяко философско учение отначало е правдоподобно описание на света; минават години и то е вече само една страница — дори един абзац или едно име — в историята на философията. В литературата тази неизбежна преходност е още по-очевидна. „“Дон Кихот", казваше Менар, някога е бил една приятна книга; сега той е повод за патриотични тостове, за езикова гордост, за неприлично луксозни издания. Славата е липса на разбиране, и то може би в най-лоша форма".
В тези нихилистични твърдения няма нищо ново; необикновено е решението на Пиер Менар, което произтича от тях. Той си науми да надвие суетата, която дебне всеки човешки труд; предприе едно извънредно сложно и поначало безсмислено дело. Пожертва усилията и съня си, за да повтори на чужд език една вече съществуваща книга. Трупаше черновка след черновка; упорито поправяше и късаше хиляди изписани страници94. Не разреши на никого да ги прегледа и се погрижи те да не го надживеят. Напразно се мъчих да ги възстановя.
Стигам до мисълта, че „окончателният“ „Дон Кихот“ може да се разглежда като своеобразен палимпсест95, в който трябва да прозират чертите — бледи, но не и неразгадаеми — на „първоначалния“ почерк на нашия приятел. За съжаление само един втори Пиер Менар, извършвайки в обратен ред работата на своя предшественик, би могъл да изрови и да възкреси тази Троя.
„Да мислим, да анализираме, да изобретяваме (ми е писал още) — това не са някакви странни действия, това е нормалното дишане на разума. Да възвеличаваме случайния плод на тази дейност, да трупаме древни и чужди мисли, да си спомняме с боязливо изумление какво е казал doctor universalis — означава да признаваме нашето безсилие или нашето невежество. Всеки човек трябва да е способен да роди всички идеи и аз вярвам, че в бъдеще ще бъде така“.
Менар (може би несъзнателно) обогати с помощта на един нов метод мудното и примитивно изкуство да четеш — метода на преднамерения анахронизъм и погрешните атрибуции. Този метод с неограничено приложение ни насърчава да четем „Одисея“ така, сякаш е написана след „Енеида“, и книгата „Градината на Кентавъра“ на мадам Анри Башелие — сякаш е от мадам Анри Башелие. Този метод изпълва с приключения и най-спокойните книги. Да припишем на Луи Фердинан Селин96 или на Джеймс Джойс „Imitatio Christi“97 — нима това не би освежило значително тези проникновени духовни послания?
Ним, 1939 г.
Кръглите развалини
А ако престане да те сънува…
Никой не го видя как стъпи на брега във вселенската нощ, никой не видя бамбуковата лодка, която потъна в свещената тиня, но след няколко дни всички знаеха, че мълчаливият човек идва от юг и че родното му място е едно от безбройните села, пръснати по стръмния планински склон нагоре по реката, там, където езикът зенд не е замърсен от гръцки и където рядко се среща проказата. Всъщност мрачният човек целуна тинята, изкатери се на брега, без да разгръща (вероятно не ги усещаше) режещите треви, които израниха тялото му, и се довлече зашеметен и целият в кръв до кръглото място, над което се издига каменна фигура на тигър или на кон — някога с цвета на огъня, а сега с цвят на пепел. Това са останките на храм, погълнат от отдавнашни пожари и осквернен от блатистата джунгла, храм, чийто бог хората вече не почитат. Странникът легна под статуята. Събуди го обедното слънце. Не се учуди, като забеляза, че раните му са зараснали; затвори бледите си очи и заспа — не от изтощение, а защото такава бе волята му. Знаеше, че този храм е мястото, предопределено от неотклонимата му цел; знаеше, че неумолимите дървета не са успели да задушат развалините на друг подходящ храм надолу по реката, също на изгорени и мъртви богове; знаеше, че негов пръв дълг е да спи. Към полунощ го събуди безутешният крясък на птица. Следи от боси нозе, няколко смокини и една делва му разкриха, че хората от околността са бдели с уважение над съня му и го молят за покровителство или се боят от магиите му. Усети студените тръпки на страха, откри в разрушената стена една погребална ниша и се прикри с листа от незнайни дървета.
94
Помня неговите тетрадки с листа на квадратчета, местата, зачеркнати с черно мастило, особените коректорски знаци и буквите, дребни като мушици. Обичаше да се разхожда привечер из околностите на Ним; всеки път взимаше със себе си по една тетрадка и палеше весел огън — бел.авт.
95
Ръкопис върху пергамент, от чиято повърхност е бил изстърган предишният текст — бел.прев.