Тичборн бил строен благородник със сдържан вид, остри черти, смугла кожа, права черна коса, живи очи и дразнещо точна реч. Ортън бил безкрайно недодялан селяк с огромен корем, неопределени черти, луничава кожа, къдрава кестенява коса и сънливи очи; в редките случаи, когато говорел, се изразявал твърде неясно. Боугъл решил, че дълг на Ортън е да се качи на първия параход за Европа и да оправдае надеждите на лейди Тичборн, обявявайки се за изчезналия й син. Замисълът се отличавал с безумна находчивост. Ще приведа един простичък пример. Ако през 1914 година някой измамник се бе опитал да мине за германския император, най-напред би имитирал характерната външност — вирнатите мустаци, безжизнената ръка, властно свъсените вежди, сивия плащ, прочутата, обсипана с ордени гръд и високия шлем. Лукавството на Боугъл е далеч по-изтънчено — той би показал един голобрад кайзер, лишен от всякакви военни атрибути и почетни орли и с безспорно здрава лява ръка. Тази метафора всъщност не ни е нужна; знаем със сигурност, че той е представил пред света един шишкав Тичборн с блага усмивка на имбецил, кестенява коса и бездънно невежество по отношение на френския език. Боугъл е знаел, че е невъзможно да се сдобие със съвършено копие на обожавания Роджър Чарлс Тичборн. Знаел е също така, че всички сходства, които би могъл да постигне, само са щели да подчертаят още повече някои неизбежни разлики. И тъй, решил е да се откаже напълно от подобието. Чувствал е, че огромната неуместност на претенцията му сама по себе си ще е убедително доказателство, че не става дума за измама, защото измамата никога не би изтъквала толкова крещящо черти, на които лесно е можело да се придаде по-убедителен вид. Не бива да забравяме и всемогъщото сътрудничество на времето — четиринайсет години, прекарани в Южното полукълбо сред най-различни превратности, могат да променят един човек.
Имало е и друг съществен довод — повтарящите се и безразсъдни обявления на лейди Тичборн ясно са показвали пълната й увереност, че Роджър Чарлс не е загинал, и готовността й да го разпознае на всяка цена.
Услужлив както винаги, Том Кастро писал на лейди Тичборн. За да обоснове самоличността си, той се позовал на убедителното доказателство на двете бенки до зърното на лявата му гръд и на онази мъчителна и тъкмо поради това незабравима случка от детството, когато бил нападнат от цял рояк пчели. Писмото било кратко и подобно на самите Том Кастро и Боугъл лишено от всякакви скрупули по отношение на правописа. Сред величествената самота на един парижки хотел дамата го прочела и препрочела с радостни сълзи; след няколко дена изровила от паметта си случките, които нейният син искал да й припомни.
На 16 януари 1867 година Роджър Чарлс Тичборн се представил във въпросния хотел. Пред него вървял почтителният му прислужник — Ебънийзър Боугъл. Зимният ден бил ясен и слънцето греело ярко, а уморените очи на лейди Тичборн били замъглени от плач. Негърът отворил широко прозорците. Така светлината послужила като маска; майката познала блудния син и го посрещнала с отворени обятия. Сега, когато бил при нея в плът и кръв, вече не се нуждаела от дневника му и от писмата, които й бил пращал от Бразилия — обожаваните отражения от сина, подхранващи самотата й през тези печални четиринайсет години. И тъй, тя гордо му ги върнала — нито едно не липсвало.
Боугъл дискретно се усмихнал — вече можел да подкрепи с доказателства кроткия призрак на Роджър Чарлс.
Това щастливо разпознаване, което сякаш следва традицията на класическите трагедии, трябвало да увенчае историята, донасяйки сигурно или поне вероятно щастие на тримата участници — истинската майка, апокрифния търпелив син и заговорника, възнаграден за съдбовния апотеоз на майсторството си. Съдбата (защото това е името, което даваме на безкрайното и неспирно действие на хиляди преплетени причини) пожелала друго. Лейди Тичборн починала през 1870 година и роднините завели дело срещу Артър Ортън за незаконно присвояване на имотно състояние. Лишени от сълзи и самота, но не и от алчност, те дори за миг не повярвали в затлъстелия и почти неграмотен блуден син, който възкръснал тъй неуместно от Австралия. Ортън обаче разчитал на подкрепата на безбройните кредитори, които били твърдо решени, че той е Тичборн, защото искали да си получат парите.