— Беше направена в гражданското, където стана едно убийство — обясни й Настя. — И много бих искала да знам какво е правила майка ви там. Може би някой неин познат е сключвал брак и тя е била сред поканените? — Знаеше със сигурност, че не е било така. Всички младоженски двойки бяха разпитани и никой не познаваше тази жена.
— Възможно е — сви рамене Ирина.
— Не сте ли в течение на живота на майка си?
— Не се виждаме с нея…
Историята, която Настя успя да измъкне от съпротивляващите се Ирина и Константин, беше поразителна по своята простота, цинизъм и жестокост.
Светлана Петровна живяла дълги години в хармоничен брак с човек, достоен и почтен във всяко отношение, но продължително и тежко болен. Той бил прекрасен съпруг за нея и любящ баща за Иринка. Но за любовник не ставал. Още от трийсет и пет годишната си възраст Светлана Петровна забравила какво е съпружеско легло. И изведнъж в живота й се появил Константин, по-млад от нея с четиринайсет години, и тя отново се почувствала жена — привлекателна и желана. Ирина била вече голяма и тя спокойно можела да се разведе, но болният й съпруг, който толкова години бил до нея и толкова обичал Светлана, й бил искрено предан…
Тя много се измъчвала. Искала да живее с Константин. И се страхувала да изостави мъжа си. Ирина не криела презрението си към увлечението на своята майка, като се има предвид разликата във възрастта между нея и Ливанцев.
— По-нормално е да ухажва не теб, а мен! — току процеждала през зъби тя. — Засрами се!
За да не се разминават думите с делата, момичето се увъртало около любовника на майка си и с откровено тържествуване улавяло неговите усмивки и многозначителни погледи.
Край на мъките сложил съпругът на Светлана Петровна, който не можел да си затваря очите пред това. Един прекрасен ден събрал багажа си и се преместил при своя наскоро овдовял брат.
Бързо оформили развода и Светлана Петровна започнала да се готви за сватба с Ливанцев.
— Не се излагай, мамо! — ядно й говорела Ирина, когато Светлана Петровна си купувала бяла рокля за сватбата. Наистина роклята не била като на младите булки — с дълга разкошна пола, рюшове и дантели, но била също много скъпа и красива. — Ще ти отива ли бяла рокля на твоите години?
— Защо си толкова жестока? — плачела Светлана Петровна. — На кого се метна такава?
— Не съм жестока — студено отговаряла Ирина. — За разлика от теб, съм реалистка. Съвсем си си изгубила ума по твоя пръч!
— Не смей да го наричаш пръч! — избухвала майката.
— Ти само виж как му потичат слюнките, като ме погледне — спокойно й възразявала дъщерята. — Пръч е, и то какъв.
В деня на сватбата Ирина заявила, че ще отиде заедно с младоженеца и булката в гражданското. Светлана Петровна се зарадвала, приела това като знак, че дъщеря й търси сдобряване. Петнайсет минути преди да излязат от къщи се оказало, че Ирина е облечена в разкошна бяла рокля.
— Ирочка, моля те — примолила се майка й, — облечи нещо друго. Бялата рокля е за булки.
— Точно ти трябва да облечеш нещо друго! — отсякла Ирина. — Погледни се: на четирийсет и осем години си, а си се издокарала в бяло като невинно дете. За смях на кокошките си! Ако се преоблечеш, и аз ще си сменя роклята.
— Но, Ира… — зачудила се как да постъпи Светлана Петровна.
— Казах: или и двете ще се преоблечем, или и двете ще бъдем в бяло.
— Господи, защо си толкова ужасна! — разплакала се майката.
— Защото ти си престаряла мераклийка — присмехулно й отвърнала Ирина.
И двете отишли в гражданското с бели рокли и което си е право — като истинска булка била дъщерята. Когато влезли във фоайето, Ирина се огледала в огромното огледало: до красавеца Ливанцев тя изглеждала много ефектно. А майка й — повехнала и нещастна — се тътрела отзад. Очите им се срещнали в огледалото и Ирина надменно се усмихнала на майка си.
След няколко минути Светлана Петровна отишла до тоалетната да оправи прическата и грима си. В пушалнята, обща за мъжете и жените, нямало никого освен една страстно целуваща се двойка. В първата секунда тя дори не разбрала кои са тези хора. А когато разбрала, отначало се вцепенила, а после се обърнала и си тръгнала от залата.
На другия ден намерила агенция за недвижими имоти и поискала спешно да замени техния огромен тристаен апартамент срещу две гарсониери, по възможност в различни краища на града, по-далеч една от друга. До приключването на размяната и преместването живяла у приятелка, не разговаряла с дъщеря си и не се интересувала от нея. Разбира се, съобщили й, че Ирина се е омъжила за Ливанцев. Тя мълчаливо изслушала новината, не казала нито дума и затворила телефона. През всичкото време нито веднъж не се обадила на дъщеря си.