— А не те ли е страх? Нали тя има пистолет. И после — май все пак е луда.
— Страх ме е, разбира се. Но ако човек не прави това, от което се страхува, нито едно престъпление не може да бъде разкрито. С теб ще гледаме да бъдем точни и предпазливи, да не я провокираме за агресия, да не говорим нищо излишно. Нали засега я търсим само като свидетел — нищо повече. И друго: не забравяй за кражбата от вашата фотолаборатория. Едва ли е тя. Най-вероятно има съучастник. И най-вероятно оръжието е именно у него, така че Светлана Петровна не е особено опасна за нас, ако се държим правилно.
На горния етаж тропна врата, чуха се стъпки и лек, дращещ звук: някакъв човек слизаше с кучето си. След секунди на площадката на петия етаж се показа мъж на средна възраст с едър черен териер на каишка. Кучето внезапно се спря, клекна точно пред вратата на Алеко и зави.
— Хайде, Фред, стига! — Стопанинът на кучето протегна ръка и го хвана за нашийника. — Нали тази сутрин вече ви тук, стига!
Настя скочи като попарена и се втурна нагоре по стълбите.
— Казахте, че кучето е вило сутринта, когато сте минавали покрай тази врата?
— Ами да. Едва го издърпах. Отначало виеше, после козината му настръхна… Ето, историята се повтаря. Тръгвай, Фред, да вървим, късно е вече.
Фред представляваше ужасна картина. Козината му бе настръхнала, целият трепереше и се зъбеше.
— Като за покойник, ей богу! — каза стопанинът му, като безуспешно се мъчеше да откъсне едрия териер от пода и да го поведе надолу по стълбището.
— Страхувам се, че е за покойник — промърмори Настя. Извади от чантата си служебното удостоверение и го показа на мъжа. — Може ли да влезем във вашия апартамент и да се обадим по телефона? Трябва да повикаме милицията. Изглежда, със Светлана Петровна се е случило нещо лошо.
Когато чу завъртането на ключа в ключалката, Лариса потрепери. Мъчителят й се бе прибрал. Добре че през деня ходеше на работа и я измъчваше само вечер, нощем и сутрин. Тя дори се научи да дреме, докато го няма. Тъй като бе приковано в едно положение, тялото й бе вцепенено и изтръпнало — чувстваше само онези места, които я боляха от побоите. От колко време беше тук? От два дни? От три? Май от три…
Той влезе в стаята — блед, както обикновено, с пламтящи злобни очи.
— Е, намисли ли? Имай предвид, че търпението ми свършва. Досега само те биех, но скоро ще започна да те изтезавам по-префинено.
Отиде до нея, наведе се и измъкна подлогата, която поставяше, преди да излезе за цял ден. „Колко бързо се променят възприятията! — помисли си Лариса. — Първия път с тази подлога умирах от срам. Минаха два дни и вече не обръщам внимание на това, лежа гола, пикая под себе си, сякаш е съвсем нормално.“
Мъчителят се върна при нея и започна да отлепва от лицето й лейкопласта, с който предвидливо прикрепваше парцала в устата й за времето, докато отсъстваше. Не искаше Лариса да крещи и вика за помощ. В негово присъствие не би го направила, защото той веднага щеше да я заудря. Все пак когато я биеше, запушваше устата й.
— Е, какво? Ще се обадим ли на някого?
— Не знам на кого, честна дума. Защо, защо не ми вярвате?
— Така, ясно. — Той замислено я огледа от главата до петите, сякаш я виждаше за пръв път. — Не знаеш значи. Е, мисля, че сега бързо ще узнаеш.
Извади запалка и доближи пламъка й до нейната оголена гръд, до самото зърно. Очите на Лариса се разшириха от страх. Разбираше, че точно сега той няма да й причини болка, за да не би тя неволно да запищи и дори страхът от побоите да не я възпре. Значи само я плаши.
— В какво да се закълна? — започна тя, като се стараеше да бъде колкото може по-убедителна. — Нали не мога да си спомня нещо, което не знам.
— Можеш — ухили се мъжът. — Ти всичко можеш. Сега ще ти го докажа.
Напъха отново парцала в устата й и доближи пламъка до гърдите й. Болката беше ужасна. На Лариса й се искаше да изгуби съзнание, за да не я усеща. Всички побои, които й бе нанасял преди, в този момент й се видяха като невинна ласка. А тя, глупачката, си бе мислила, че по-болезнено не може да стане, че ще успее да изтърпи всичко. Оказа се, че онова е било само началото. ТОВА не би могла да издържи.
Той отдръпна запалката и я погледна въпросително. Лариса кимна.
— Е, браво! — каза весело. — А ми разправяше, че не можеш. Ей сега, веднага ще звъннем.