— Значи не се съмняваш, че ще си отида и ще отведа със себе си тая малка кучка? — уточни недоверчиво Шевцов.
— Щом така си решил, значи така ще стане. Нали си мъж и не би променил решението си. Разкажи ми всичко, Антон. Това е важно за мен. Моля те.
— Не знам, не знам. — Той гадно се изкиска в слушалката. — Може пък да се откажа. Решението си е мое: ако искам, го вземам, ако искам, го променям. Не е ли така?
Тя трябваше спешно да избере насока за разговора. Той проверява ли я? Или я дразни умишлено? Или пък казва абсолютно открито всичко, което мисли? Но как трябва да се държи тя: да следва предишната насока или да се хване за подадената сламка и да го увещава да промени страшното си решение? Как е правилно? Как? Ох, да можеше да знае повече за него! Единственият начин е да разговаря с Антон и същевременно да си припомня всичко, което той й бе говорил през времето, което прекараха заедно. Така може да си създаде някаква представа за личността му.
— Ти си знаеш — сдържано отговори тя. — Макар че лично аз повече харесвам стабилните мъже, които изпълняват решенията си. Речено — сторено. Но това, разбира се, е въпрос на вкус.
— Слушай, сама ли си там? — внезапно попита Антон.
— Сама съм.
— Длъжен ли съм да ти вярвам?
— Не си длъжен. И изобщо нищо не ми дължиш. Или ми вярваш, или не. Аз нали ти вярвам?
— За какво ми вярваш? Че ще убия мадамата и ще се застрелям? За това ли ми вярваш?
„Ще се застрелям! Не заколя, обеся, отровя. Ще се застрелям.“
Има огнестрелно оръжие — добави тя.
— И за това ти вярвам.
— И за какво друго?
— За всичко. Ти през цялото време ми казваше истината. Само веднъж ме излъга. Но веднъж за две седмици не е много. Мога да ти го простя.
— И кога съм те излъгал? Я кажи, кажи де!
Внезапно й просветна. Нали той е вземал адресите на младоженките от бланките на заявленията. А в бланките има сведения за местоработата и източника на доходи. Значи е знаел, че младоженката Каменская работи в милицията. Знаел е, но е избрал именно нея, за да й прати писмо. Какво е било това? Глупав риск? Хлапашко изхвърляне? Небрежност? Или напълно осъзнато желание да премери силите си с детективите? И тези повтарящи се думи за славата, за това, че именно той е подмамил Артюхин, а тя, Настя, си е присвоила славата му…
— Когато ми каза, че от малък си следвал утъпкания професионален път на майка си. Това не беше вярно, нали?
— От къде знаеш? — Гласът му се промени — от нахакан стана напрегнат.
— Е, не беше трудно да се сетя. Защото ти си кандидатствал за работа в милицията и за теб е било голям удар, когато са ти отказали по здравословни причини. Защо реши да го скриеш от мен, Антон? В това няма нищо срамно. Защо трябваше да ме лъжеш?
Антон мълчеше, в слушалката се чуваше само пресекливото му дишане. Настя разбра, че отново е получил задух. И тъй, тя имаше само няколко секунди, за да реши да подкрепя ли у него увереността, че е успял да я измами, или да го разочарова. Да му каже ли за Алеко или не бива? Зададе му глупав, безсмислен въпрос, чийто отговор нямаше никакво значение за нея. Сега на другия край на телефонния кабел Антон също си блъска главата как най-правилно да отговори. И той не вижда смисъл в този въпрос, но се опитва да съзре подводните камъни, които може да се окаже, че присъстват в отговора му. Така тя печелеше скъпоценни секунди, за да помисли.
„Тя сама си е виновна. Не биваше да съгрешава…“
„Тя сама си е виновна. Каквото са възпитали, това е излязло…“
„Но защо ги съжалявате? Те сами са си виновни…“
Това беше постоянен мотив — търсенето на виновник. Стремежът да определиш вината и отговорността на всеки. Няма полутонове, няма оправдаващи моменти, няма смекчаващи вината обстоятелства. Само черно и бяло. Само добро и зло.
Той е искал да бъде на страната на доброто. И затова е пожелал да работи в милицията. Никой не му е обяснил, че работата в милицията се състои изцяло от лъжа, компромиси, мръсотия. Мислел е, че ще се бори със злото, при което ще остава девствено чист. И никой не си е направил труда да му каже колко жестоко греши.