— Обявявам ви за съпруг и съпруга… Младоженците, разменете си сватбените халки… Младоженецът, поздравете младоженката… Ако обичате, приближете се и поставете подписите си…
Най-сетне всичко свърши. Настя целуна Даша и сложи в ръцете й поредния букет рози. После и Чистяков добави своята порция бодливо богатство. Дребничката Даша съвсем се изгуби зад купчината цветя, тъй че Алексей я съжали и взе от ръцете й всички букети. Те отново се озоваха в кабинета на Дина Борисовна и Настя с явно облекчение се отпусна в един от фотьойлите.
— Е, Александър Павлович, наред ли е всичко? — грижовно попита управителката. — Мина ли всичко, както го искахте?
— Благодаря ви, Дина Борисовна, всичко беше на ниво. Заповядайте, вдигнете чаша с нас — покани я той.
Пиха шампанско, Саша и Алексей — чисто символично, по половин глътка, защото щяха да шофират, Даша също само докосна с устни златистата пенлива течност, защото правеше всичко, за да роди здраво дете. Виж, Настя — за собствена изненада — с огромно удоволствие пресуши чашата си и помоли да й налеят втора. Шампанското беше невероятно хубаво. А може би, помисли си тя, работата не е в шампанското, а просто съм притеснена, колкото и да е странно. Интересно — защо ли? Защото се омъжвам? Или заради писмото?
От Соколники до Измайлово пътуваха по същия начин — Саша с Настя и Чистяков с Даша.
— Саня, как мислиш, дали можем да се уговорим в гражданското да ни регистрират без всичките тези церемонии?
— Не знам. А ти защо не искаш? Не ти ли хареса?
— Честно казано — не. Не обичам тези неща. Стоиш насред залата като крава и слушаш някакви глупости… Чак врата ме заболя, докато ви венчаваха. Втори път, при това в главната роля, няма да го понеса.
— Добре, ще се опитам да го уредя — кимна Саша.
В гражданското веднага се разделиха. Настя и Даша седнаха в голямото красиво фоайе, а мъжете отидоха да правят уговорки за опростена процедура. Льоша активно подкрепи идеята на Настя да се опитат да избегнат тържествената церемония и на Саша не му оставаше нищо друго, освен да се примири с капризите на сестра си.
— Аз ще поизляза — каза Настя, когато след десетина минути й омръзна да седи във фоайето под погледите на множеството наоколо.
— Защо?
— Ще изпуша една цигара.
— Ще дойда с теб — надигна се Даша, но Настя с категоричен жест я върна на мястото й.
— Стой тук и не мърдай, инак мъжете ще ни изгубят.
Тя излезе на външното стълбище и застана встрани, до кошчето за боклук. Това беше първата й цигара след двете чаши шампанско и Настя почувства как леко й призля, зави й се свят, краката й омекнаха. Но след няколко секунди й мина и тя с любопитство заразглежда излизащите и влизащите в ритуалната зала. От една яркожълта жигула слезе младеж, накичен от глава до пети с фотоапаратура.
— Да ви трябва фотограф? — попита той Настя, докато минаваше покрай нея.
— Не, благодаря — усмихна се тя.
Младежът бързо влезе през стъклените врати във фоайето. Настя видя как приближи до Даша и си каза, че отблизо той изглежда малко по-възрастен, отколкото отдалеч. Даша отрицателно поклати глава и фотографът продължи нататък.
Тя се върна във фоайето, където Даша вече примираше от нетърпение.
— Ама къде се дянаха тези хора?
— А ти за къде си се разбързала? — философски попита Настя. — Седим си, никой не ни гони, отгоре ни не вали, топло е, сухо е. Какво още ни трябва?
— Нима не ти се иска по-скоро да станеш съпруга? — учудено попита Даша.
— Безразлично ми е някак си — призна Настя. — И без това вече петнайсет години все едно съм съпруга. Така че след сключването на брака нищо няма да се промени.
— Но нали ще заживеете заедно!
— Откъде ти хрумна това? Льошка ще остане да живее в Жуковски, там работата му е на пет минути пеша. Той и преди идваше при мен в събота и неделя, вярно, понякога прескачаше и през седмицата, но рядко. Така ще бъде и занапред.
— И все пак — не отстъпваше Даша, която за нищо на света не искаше да се предаде и да признае, че встъпването в законен брак далеч не е най-важното и най-ценното нещо в живота.