Настя бавно остави слушалката. Беше я стискала почти два часа, странно как пластмасата не се бе сраснала с ръката й.
— Е, това беше! — тихичко промълви тя, облегна се назад на стола, подпря тила си на стената и затвори очи. — Това беше, край.
Гордеев, който стоеше насреща й, взе един стол и го яхна.
— Познавам те, Стасенка, затова те предупреждавам отсега — да не ти хрумне да се самообвиняваш! Ти направи всичко, което можа, дори повече. Никой освен теб нямаше да успее да го задържи на телефона толкова време. Нали все пак не се застреля — ако не беше болното му сърце, момчетата щяха да го спрат. Ти си ми умница, детко, направи всичко, както трябва. Какво да се прави — съдба!
— Съдба — отвърна като ехо Настя.
Тя се прибра вкъщи и веднага се пъхна в леглото. Льоша се опита да й зададе някакви въпроси, но Настя нямаше нито сили, нито желание да говори.
— Утре, Льошик, утре — мърмореше, докато се обръщаше към стената и се свиваше на кълбо. — Имам нужда да помълча.
На другия ден, веднага щом се събуди, тя се обади в службата си и попита за Лариса. За съжаление не успяли да спасят момичето — било изгубило твърде много кръв.
Вместо епилог
За юли синоптиците бяха обещали четирийсетградусови жеги и прогнозата май щеше да излезе вярна. В апартамента и без това не можеше да се диша поради застоялата миризма на болест, която се настанява там, където живеят парализирани хора.
Беше изминал месец и половина, откак животът на Валерий Турбин рязко се промени. Лекарката не го бе излъгала — той наистина започна да свиква с новото си съществуване. Изнасяше подлогата и тичаше по аптеките за лекарства, переше изцапаните чаршафи и готвеше за майка си каши и кремсупи, които лесно се гълтат. Нощем работеше върху дисертацията си, защото майка му постоянно стенеше и в гнетящата тишина на нощта, когато наоколо всичко замира, тези стонове изглеждаха особено силни и му пречеха да спи. Сега той заспиваше следобед, след четири часа, когато звуците на кипящия наоколо — и на улицата, и в съседните апартаменти — живот създаваха онзи ежедневен фон, на който стоновете на майка му почти не се чуваха.
Понякога се обаждаше на Катя Голованова. Миналата седмица Катя му бе казала, че Еля ще се омъжва за Марат и цялото семейство след два месеца ще замине за САЩ. Турбин се изненада, че от тази новина изобщо не го заболя. Сега беше далеч от всичко това…
Той тъкмо простираше изпраните чаршафи, когато се позвъни. На вратата застана отвратителен алкохолизиран тип, отдавна загубил и човешкия си облик, и половината от зъбите си.
— Кого търсите? — попита Турбин, като избърса с типично женски жест мокрите си ръце в престилката.
— Здравей, синко! — произнесе почти беззъбото същество и го облъхна с отвратителната воня на алкохолни пари и нездрав стомах.
— Какво обичате?
— Едно двайсе хиляди, а? За родния ти баща…
— Вън! — студено каза Валерий и затръшна вратата.
Звънецът продължи да звъни, но той дори не помисли да отвори. След разказа на майка си през цялото време беше подготвен, че това ще се случи. Ето че се случи. И беше сигурен, че се случва далеч не за последен път.
Юни 1995 г.