Иззад един ъгъл внезапно се появиха Александър и Льоша.
— Всичко е наред, момичета, уговорих формалностите, само че ще трябва да почакаме горе-долу половин час. Пред нас има още две двойки, за всяка по петнайсет минути, а после ще ни поканят, ще ни връчат паспортите с печатите и брачното свидетелство, ще се подпишем в дебелата книга — и това е. Обещават да ни отнеме само две минути.
— Ами размяната на халките? — възмути се Даша.
— Ще си ги разменим в ресторанта — утеши я Настя. — Или направо тук, във фоайето.
— Ама какво приказваш! Е, Настя, просто не знам…
Даша почти се разплака от огорчение. Тя беше само на двайсет години, Саша Каменски беше първата й страстна любов, носеше в себе си неговото дете и смяташе встъпването в брак за събитие от първостепенна важност в живота си. И изобщо не можеше да разбере защо Настя и Алексей гледат на сватбата си толкова спокойно, дори хладно.
Те седяха във фоайето и търпеливо чакаха онези две двойки да бъдат регистрирани в тържествена обстановка. Настя отново излезе на външното стълбище да изпуши една цигара. Този път до кошчето стоеше същият млад фотограф, който й бе предложил услугите си.
— Е, решихте ли да се снимате? — попита усмихнат той. — Моите цени са умерени, а за качеството гарантирам.
— Не, благодаря — отново отказа тя.
— Но защо? — учуди се фотографът. — Жена като вас би трябвало да обича да се снима.
— Защо решихте така?
— Много сте фотогенична. Накъдето и да ви обърне човек, какъвто и ракурс да избере, ще излезете като красавица. Да не би да сте фотомодел?
— Не. И недейте да ме ласкаете толкова грубо, това ме настройва зле и ме дразни.
— Нещо не ви разбрах…
— Правите ми комплименти, които нямат нищо общо с действителността, само и само да реша да се възползвам от фотографските ви услуги. Прекрасно виждате, че не съм красавица и никога, при никакви обстоятелства не мога да бъда. Но вие се надявате да се хвана на вашето ласкателство и да пожелая да опитам да ме снима човек, който може би ме намира красива и ще успее да ме изкара такава на снимките.
Фотографът замислено погледна Настя и съчувствено поклати глава:
— Леле-е, колко сте уязвима! Как е възможно! Такава красавица — и такива комплекси. Като малка ли сте ги получили?
Настя почувства, че страните й пламват. Тя гледаше спокойно на своята невзрачност, нямаше никакви комплекси във връзка с нея, но не можеше да понася чужди хора да обсъждат външността й.
— Вижте какво — продължи фотографът, весело загледан в Настя със златисто-зелените си очи. — Сега ще ви снимам с „Полароид“, след две минути снимката ще бъде готова и ще се убедите лично. Ще го направя безплатно, не се тревожете. Ще ви покажа какво значи майсторлък.
— Какво ще ми покажете? — поиска уточнение Настя, която вече се бе съвзела от смущението си.
— Ще ви покажа, че не ви лъжа. Няма да избирам най-изгодния ракурс, ще ви снимам внезапно и без подготовка и ако снимката излезе несполучлива — аз губя.
— Става — вяло се съгласи тя. И без това беше изпушила едва половината от цигарата си.
— Значи решаваме така. Аз подготвям апарата и се извръщам. Вие заставате в каквато поза пожелаете и броите на глас. На „три“ аз се обръщам и снимам. Съгласна ли сте?
— Става — равнодушно повтори тя.
Младежът се извърна, а Настя продължи да пуши замислено, потънала в размислите си за Артюхин, чието фалшиво алиби се бе провалило и който й бе изпратил днес, в деня на сватбата й, такова гадно заплашително писмо. Когато цигарата й изгоря почти до филтъра, тя се сепна и бързо произнесе:
— Едно, две, три.
Фотографът рязко се извърна, замря за миг, после се чу щракване и ярка светкавица заслепи очите й.
— Дълго се подготвяхте — забеляза той, бърникайки в апарата.
— Честно да си призная, бях ви забравила — хладно отвърна Настя.
— И какво правихте толкова време?
— Мислех си за разни свои неща.
— Сигурно сте свидетелка на сватбата на някоя приятелка?
— Не, булка съм.
— Я стига, не може да бъде!
— Защо?
— С черна пола и черна блуза? Булка, която излиза да пуши на стълбището и си бъбри с непознат мъж, вместо да примира от възторг и вълнение, стиснала ръката на бъдещия си съпруг? Не вярвам и никога няма да повярвам.
— Ами ако искате вярвайте. Е, какво става със снимката?