През тълпата си проправи път бялата като платно управителка — още съвсем млада жена с повредена от кислородната вода изрусена коса, която я правеше да прилича на отдавна неподстригвана болонка.
— Боже мой, боже мой… — вайкаше се тя и пляскаше с ръце.
— Извикахте ли милиция? — попита я Настя.
— Милиция ли… не… — смотолеви управителката.
— Ами извикайте! — ядосано каза Настя. — Впрочем не. Застанете на моето място и внимавайте никой да не влиза в тоалетната. Не е желателно да закачате младоженеца — да си стои така. Разбрахте ли ме?
— Д-да — запъна се „болонката“.
— Къде е телефонът?
— В моя… в кабинета ми…
— А къде е кабинетът?
— Като прекосите хола и надясно… има табелка…
Настя профуча през фоайето, като в движение успя да хвърли поглед към входа и да се убеди, че Чистяков добросъвестно пази. В момента той търпеливо обясняваше нещо на току-що пристигналата младоженска двойка и нейните придружители. Когато намери кабинета на управителката, тя се втурна вътре, грабна телефонната слушалка и бързо набра номер.
— Дежурен по града подполковник Кудин — чу се възглух бас.
— Здравей, Вася! — каза свойски Настя. — Каменская на телефона.
— О, какви хора! — загъргори Кудин. — Какво ви прихваща в почивен ден?
— Имам труп, Вася.
— Адреса?… Телефона?… Така, ясно… Гражданското ли? Ама че работа! Сега, чакай малко… — Тя чу как връзката се пренасочи и гласът на Кудин произнесе някъде встрани: „Дежурната група да тръгва! Дежурната група да тръгва!“ — Я чакай, ти не се ли омъжваше днес? — Гласът на дежурния отново се приближи.
— Днес, Васенка, днес. Току-що, преди пет минути се венчах.
— Мале мила, какъв човек си бе, Каменская? Дори да се омъжиш не можеш като хората — пак трупове около теб!
— Явно такава ми е съдбата. Васенка, имам една молба. Набери по вътрешния телефона на Юрка Коротков, той има навик да идва на работа в събота.
— Добре, почакай… Така, набрах го… Коротков? Кудин те поздравява. Приятелката ти иска да… Как коя приятелка? Настася… Е, да пукна, ако лъжа, защо ще се майтапя с тебе. Ето я тук, на градския телефон… Какво иска ли? Сега ще я питам. Ало, Каменская, той пита какво искаш.
— Да дойде с оперативната група — каза Настя.
— Чу ли, Юра, моли те да отидеш. Имало труп в гражданското, аз изпращам група, така че ако ще ходиш, слизай бързо… Ще дойде — съобщи той на Настя. — Нещо друго да желаеш? Казвай, не се стеснявай, днес като сватбен подарък всеки ще ти направи услуга.
— Тогава изпрати тук Олег Зубов. Ще успееш ли?
— О, виж — това не мога. Живее ми се още, имам малки деца. Тази сутрин го търсиха от градската прокуратура, обаче да беше чула изразите на Зубов, как късаше и хвърляше — боже, боже! Тъкмо си бил приключил денонощната смяна и се канел да се прибере, когато го пипнаха.
— Добре, Васенка, пращай момчетата! Ако има нещо, пак ще ти се обадя.
— Разбира се, обади се.
Тя затвори телефона и излезе от стаята. Пред вратата я чакаше фотографът.
— Вие какво правите тук? — ядосано попита тя.
— Вас чакам. Казахте, че трябва да ви помогна. Тъй че чакам нарежданията ви.
— Започнете да снимате!
— Какво именно? Или кого?
— Всичко и всички наред. Хората, мебелите, интериора, разположението на стаите, централния вход, служебния вход, но най-вече хората. Имаме само два варианта: престъпникът или е успял да избяга, или не е успял. Ако е успял, фотографирането е безсмислено. Ако не е успял, значи е сред тези хора тук.
— Вижте, кой знае защо, и аз си помислих същото… — подзе фотографът и се запъна.
— И какво?
— Ами… започнах да фотографирам веднага щом чух първия писък. В същата секунда. Не забравяйте, че работя в „Криминален вестник“ и в такива ситуации започвам да действам автоматично.
— Много ли наснимахте?
— Три касети.
— Три касети? — учуди се Настя. — Бързо работите.
— Нали имахте възможност да се убедите в това — засмя се фотографът. — Та да продължавам ли сега?
— Естествено — кимна Настя. — Името ви е Шевцов, нали? Антон Шевцов?
— Откъде знаете? — изненада се фотографът.
— Нали ми показахте удостоверението си.
— Но вие дори не го погледнахте.