— Ей, какъв лош късмет си извадила! — току избъбряше той, докато слушаше разказа й.
— Абе аз съм си добре, жива и здрава съм, дори се омъжих, но тази младоженка… — въздишаше тя.
Денят беше топъл като през лятото и през широко отворените прозорци нахлуваха звуците на музиката, на тържествените слова и поздравления. На улицата, точно пред входа на залата, бяха подредени маси и се правеха импровизирани бракосъчетания. В помещението работеха оперативната група и експертите, хората бяха катастрофално малко, защото трябваше да бъдат разпитани всички, които бяха присъствали в гражданското в момента на убийството, а те бяха доста — петдесетина души.
— Юра, аз трябва да тръгвам — плахо каза Настя, като погледна часовника си. — Запазили сме маса в ресторанта, семействата ни чакат.
— И си мислиш, че няма да се справим без тебе, нали! — сряза я Коротков. — Тръгвай, булка, и не се притеснявай за нищо. Или имаш да ми казваш още нещо?
— Юра, ще ти кажа нещо, само че го приеми спокойно, нали?
— Добро начало, многообещаващо. Казвай!
— Спомняш ли си делото на Петричец?
— Изнасилването в Печатники ли? Спомням си го.
— Спомняш ли си главния заподозрян — Артюхин?
— Дето после се оказа, че има алиби? Спомням си го.
— Снощи се разбра, и то съвсем случайно, че алибито му е било фалшиво. Свидетелката, която като случайна минувачка потвърди, че в момента на престъплението Сергей Артюхин се е намирал в друга част на града, се оказа негова любовница, с която се познават отдавна. Аз предупредих Артюхин, че в понеделник ще съобщя на следователя за срещата ни с него. А тази сутрин получих писмо с думите: Не прави това! Ще съжаляваш.
— А ти естествено си го направила. Отгатнах ли?
— Отгатна. И го направих само десет минути след срещата ни. Артюхин не може да го е знаел, затова с пълно основание е смятал, че ме предупреждава навреме. А днес в десет сутринта се срещнах на улицата с Костя Олшански и човек, който се интересува от това, може да ни е видял.
— За кой дявол, ще прощаваш, си се срещала с Костя?
— Дадох му писмото, за да го предаде на експертите.
— Ти си луда жена, Ася! Поне разбираш ли, че си се подложила на удар?
— Сега го разбирам.
— Сега ли? Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, Юрик, че бях десета поред за регистрацията на брака ни. Но ние помолихме да ни регистрират набързо, без тези церемонии, направо в стаята на инспекторите. И в определения за мен час, 12:15, в сватбената зала влязохме не ние с Льошка, а двойката с номер единайсет. По-точно — не влезе, а тъкмо е трябвало да влезе. Защото именно булката от тази двойка беше застреляна.
— Тъй… — Коротков стана от ниския фотьойл и със стон изопна изтръпналите си крака. После се приближи плътно до Настя и застана, извисен над нея като заплашителна грамада. — Харесва ми ходът на мислите ти — свирепо произнесе той. — И след подобен оптимистичен извод си се наканила да тръгваш нанякъде, а? Ти ум имаш ли, драга ми приятелко? Ако момичето е било убито по погрешка вместо теб, има ли гаранция, че няма да направят втори опит?
— Не ме плаши, и без това съм уплашена, но не съм си изгубила ума от страх. Ако убиецът е търсел мен, но е сбъркал, значи той със сигурност не е Артюхин, защото Артюхин ме познава по физиономия. Най-вероятно е наел някого. Ако наемникът е успял да избяга от тук веднага, той положително не знае, че съм жива. Ако пък не е успял, тогава и сега е тук, защото около десет минути след убийството всички входове бяха вече под контрол. А щом той е тук, аз мога да стигна до ресторанта без никакви приключения. Сега, когато името на потърпевшата е в устата на всички, той вече е разбрал, че е сгрешил, но не може да направи нищо — нито да излезе от тук, нито да се обади на Артюхин.
— Не знам, Ася — замислено поклати глава Коротков. — На твое място не бих рискувал.
— И аз не бих, Юрочка, но нали ни чакат в ресторанта! Осем души — родителите на Льошка, на Даря, на Саша и моите. Представи си какво ще стане, ако пред тях се появят Саша, Даша и Льошка без мен, а! Там е мама, долетяла е от Стокхолм специално за сватбата ми, аз дори не отидох да я посрещна вчера, мислех, че днес ще се видим.
— В колко часа ви очакват?
— В два. А сега е вече два без двайсет.
— Добре, прави каквото щеш — въздъхна Коротков. — Човек не може да те наддума. Вземи моя пистолет за всеки случай.