— Е, и какво от това?
— Ами нищо. Нямаше да ви се занимава с мен. Само старите моми могат да те захапят като булдог, защото те по принцип мразят всички мъже. А мозъците на омъжените са заети с други неща — те вече не работят, а просто си изкарват работното време и получават заплата. Така че бройте ме за човек без късмет.
Когато се върна на „Петровка“, Настя разказа за този разговор на началника си — полковник Гордеев.
— Видя ли! — тържествуващо възкликна той. — А аз какво ти разправях!
— Че какво сте ми разправяли? — слиса се тя, недоумявайки какво толкова е въодушевило Виктор Алексеевич.
— Нали съм ти казвал, че най-страшното оръжие на детектива е неговата репутация. Не умението му да стреля, не бързите му крака, не черният пояс за карате, а именно репутацията. Ти си ми малкото тихо момиченце, никой не те вижда и познава, седиш си в кабинетчето и съчиняваш аналитични справчици за мен. Нали така? Обаче виждаш — нашият криминален свят те обсъжда. Значи си им интересна. Значи си опасна за тях. Щом сами си го признават, това е най-вярната оценка. Запомни, Стасенка: детектив, за когото криминалният свят не знае нищо, не струва и пукната пара. Защото щом не го знаят, то този детектив не им е интересен. А щом не им е интересен, значи не е заплаха за тях. Тоест някой престъпник е минал през ръцете на такъв детектив и не го е забелязал, не го е запомнил. Схващаш ли сега?
— Я стига, Виктор Алексеевич! — вяло реагира тя. — Какъв детектив съм аз? За смях на кокошките. Аз съм аналитик, а не детектив.
— Абе смей се ти, щом ти е смешно — добродушно й разреши полковникът. — Ще видим докога ще се смееш.
Това беше преди четири дни и тогава Настя Каменская дори не подозираше колко прав е началникът й. И днес, в навечерието на сватбата й, дори през ум не й минаваше, че след по-малко от денонощие ще се убеди, че престъпниците знаят не само името й. Но това щеше да стане утре, а сега тя седеше в кабинета си на „Петровка“ 38 и методично сортираше купчините листове, насъбрали се в сейфа и в чекмеджетата на бюрото й.
Към седем и половина й се обади вторият й баща:
— Детко, ще дойдеш ли с мен на летището да посрещнем майка ти?
Настя се почуди какво да отговори. Не беше виждала майка си няколко месеца, но нали и без това щяха да се видят утре! А тя имаше още толкова работа за вършене…
— Ясно — сухо каза вторият й баща. — Пак си затрупана с работа.
— Их, татенце! — умолително проточи тя. — Преди отпуската трябва да въведа ред и ти прекрасно го знаеш.
— Знам — омекна Леонид Петрович. — Слава богу, поне прояви разум и си взе отпуска. Добре, ще отида сам.
— Благодаря ти, татенце — искрено каза Настя. — Ще се видим утре.
Господи, каква късметлийка е! Вторият и баща, когото тя, откак се помни, нарича татко и който винаги я разбира от половин дума, защото и той дълги години бе работил в милицията. Началник, с когото през всичките осем години нито веднъж не бе имала проблеми. И Льоша, който не само я обича, но познава и кътните й зъби, тъй че никога през всичките години на дружбата им не е грешил спрямо нея. Вярно, на Настя й трябваше доста време, за да разбере, че именно това е най-ценното в човешките отношения, а не някаква африканска страст и тем подобни глупости. Щом най-сетне проумя тази проста истина, тя веднага се съгласи да се омъжи за Чистяков. Но се оказа буквално невъзможно да обясни това на когото и да било. Външно всичко изглеждаше така, сякаш се е съгласила на брака им с него само защото той й подари компютър. Дори най-близкият й колега, Юра Коротков, не можа да я разбере.
— Льошка получил голям хонорар за един учебник и ми купил компютър — разказваше му Настя. — А после дойде да ме посрещне на автобусната спирка и започна да ме разпитва дали не искам да отида на почивка някъде на Средиземно море. Разбираш ли? Вкъщи вече ме е чакал разопакованият компютър, а той върви до мен по улицата и ме пита искам ли да похарча тези пари за курорт.
— Ами ако беше се съгласила? — недоумяваше Коротков. — Ако беше поискала да идеш на курорт, а той вече е похарчил парите? Тогава какво?
— Ами точно там е работата, че той е бил сигурен в отговора ми — взе да му обяснява разпалено Настя. — Толкова добре ме е опознал, че е знаел с абсолютна сигурност кое предпочитам. Макар никога да не съм споменавала пред него, че ми трябва компютър за работата или че искам да почивам на Средиземно море. Представи си, че жена ти всяка сутрин ти поднася пържени яйца, защото няма време да ти приготви нещо по-солидно за закуска, а ти не се задоволяваш само с един чай. Като се имат предвид традиционно намиращите се вкъщи продукти, тя може да ти предложи или кренвирши, или пържени яйца, но ти не понасяш кренвиршите, затова всяка сутрин получаваш своите пържени яйца. И не щеш ли, ситуацията се променя, наличните продукти са коренно различни. Вече не са само яйцата, а има разни специални млека, салати от скариди и омари, ананасово-бананов десерт, пресни стриди и барбекю. Ще може ли тя, без да ти зададе нито един въпрос, да избере с абсолютна точност онова, което би искал да хапнеш за закуска? Забележи: по-рано тя не е била принудена да решава подобна задачка, защото от такива неща у вас и помен не е имало. Нито ти, нито тя някога сте яли такива неща, а още по-малко сте обсъждали вкуса им. Ще може ли?