— Асенка, какво ти става? Та ти просто не си на себе си от днешните събития. Трябва да почиваш, а не да празнуваш.
— Глупости! Днес празнуваме сватбата си. В края на краищата вървяхме към нея цели петнайсет години. Прибирай книжките си и вади шампанското.
— Ама ти не обичаш шампанско — каза Чистяков, но все пак прибра книгите си.
— Но ние нямаме нищо друго.
— Кой ти каза? Имаме от любимото ти мартини.
— От къде?!
— Е, как от къде? От магазина, откъде другаде! Аз не го произвеждам.
— Льошик, обожавам те! — Тя прегърна мъжа си и силно се притисна до него.
След изпитото на малки глътки мартини й поолекна. Ледените й пръсти се затоплиха, бледото лице леко порозовя, буцата в гърлото й сякаш омекна и тя успя да въздъхне дълбоко.
— Льошик, какви планове имаме за утре? — попита, като се отпусна на облегалката на стола и изпружи нозе.
— Ще спим, ще спим и ще спим до пълно умопомрачение. А после ще видим.
— Господи, колко хубаво го каза! — блажено проточи Настя. — Ще се наспим, а после ще ме изведеш на разходка. Ще се разхождаме дълго-дълго, докато ме заболят краката, после ще обядваме и ще седнем да поработим. Отстъпвам ти компютъра.
— Ами ти? Пак ли ще тракаш на пишещата машина?
— Машината няма да ми трябва още два дни. Първо ще прочета книгата от начало до край, за да навляза в стила на автора, в неговия замисъл. И едва после ще започна да правя превода. Освен това, ако не прочета предварително историята, любопитството ми пречи да превеждам. Защото ми е интересно какво ще стане по-нататък, как ще свърши всичко, така че просто ми иде да престана да печатам руския текст и да се тръшна на дивана да чета.
— Ясно. Между другото, Асенка, исках да ти напомня, че нашето съпружество предполага и общ бюджет. Нали не си забравила това?
— Не съм го мислила — призна Настя.
— А трябва. И тъй като аз печеля доста прилично, смятам, че няма смисъл ти да правиш преводи. Защо не се договорим това да е за последен път?
— Не се сърди, Льошка, но не съм съгласна. Първо, свикнала съм така да прекарвам отпуските си. И второ, това ми харесва и ми помага да поддържам знанията си по езиците. А трето — не мога да понасям да прося пари. Предпочитам да си имам мои.
— Аска, твоята независимост придобива оскърбителни размери — разсмя се Чистяков, но очите му помръкнаха и Настя разбра, че се е обидил.
Тя вече се канеше да му каже нещо ласкаво, за да заглади неудобството, но в този момент звънна телефонът. Беше Юра Коротков и гласът му звучеше странно.
— Ася, трезва ли си? — бяха първите му думи.
— Обиждаш, началство — пошегува се тя. — Някога да си ме виждал нетрезва?
— Но и никога не си вдигала сватба. Способна ли си да разсъждаваш или да не ти досаждам днес?
— Досаждай ми. Има ли новини?
— И то какви. Седнала ли си?
— Права съм.
— Тогава седни!
Настя примъкна телефонния апарат до фотьойла и се настани удобно.
— Добре, седнах.
— Тази сутрин в десет часа в Кунцевската ритуална зала са застреляли още една младоженка. Научих го преди малко. Там са били момчетата от окръжното, не са викали група от „Петровка“.
— Какво?!
— Почакай, Ася, и това не е всичко. Една от булките разказала, че снощи, в навечерието на сватбата си, получила писмо в бял плик без адрес. Сещаш ли се какво е пишело в писмото?
— Не може да бъде! — прошепна тя с внезапно пресипнал глас и трескаво се окашля. — Будалкаш ме.
— Нищо подобно. Така че остави на мира твоя Артюхин, той няма никакво отношение към станалото. Тук има нещо друго, по-сериозно.
— Юрка, нищо не разбирам. Две еднакви писма и две абсолютно еднакви убийства? В един и същи ден, в ритуални зали за сключване на граждански брак, и двата пъти са загинали други жени, а не тези, които са получили писма? Не може да бъде. Така не става.
— Приятелко, изневеряваш на себе си — каза Коротков. — Тъкмо ти постоянно повтаряш, че в нашата работа такива думи няма. Че в живота всичко може да се случи.
— Прав си. В живота всичко може да се случи — замислено повтори тя. — Но всяко нещо трябва да има своето обяснение. Трябва само то да се намери.
— Правилно. Така че заеми се с това.
— Ами Шевцов? Направи ли снимките?
— Направи ги. Искаш ли да ги видиш?
— Искам.
— Кога?