— Ася, аз разбирам друго: не искам да овдовея. Не искам, чуваш ли? Не искам!
— Не викай, моля те. Ти прекрасно знаеше за каква жена се жениш. Прекрасно знаеше, че нещата при нас са сериозни.
— Аз не викам, аз… — Той рязко се обърна и излезе от стаята, като затръшна вратата.
Настя разстроено махна с ръка и се втренчи в отражението си в огледалото.
Е, какво, приятелко? Вдигна сватбата, нали? Неслучайно казват, че не е хубаво да се жениш през май, и то на 13-а дата. Както зле тръгна денят още от сутринта, както започна с това идиотско писмо, така и завърши — всичко наопаки. Със скарване с Льоша. Веселба, не ще и дума…
Еля Бартош, която така и не успя днес да се омъжи и да промени фамилното си име, ридаеше в своята стая. Годеникът й, Валерий Турбин, потиснато мълчеше, седнал до подредената трапеза в компанията на Тамила и Ищван — своите неосъществени тъща и тъст.
— Според мен нищо страшно не се е случило — говореше Тамила, докато слагаше в чинията на мъжа си апетитни късове месо. — В края на краищата ако чувствата ви са достатъчно силни, ще можете малко да почакате. Ще се ожените след месец.
Тя не криеше задоволството си. Днес сватбата не се състоя, а после, току-виж, на Еля й дошъл умът в главата. Не й трябва на Тамила такъв зет. И на Елечка не й трябва такъв съпруг. Затова още щом в гражданското се вдигна суматоха, Тамила веднага направи всичко възможно да накара младите да отложат регистрирането на брака.
— Как може да празнуваме сватба, когато край нас е пълно с милиционери! — възмутено шепнеше тя на мъжа си. — Пища, поговори си с Валерий като мъж с мъж. Това е поличба, Пища, те не бива да сключват брак. Виждаш, че не само аз — всичко е против това.
Ищван съчувстваше на дъщеря си, но дълбоко в душата си беше съгласен със съпругата си. Нямаше нищо против Турбин, но и не намираше аргументи „за“. В своя зет той искаше да вижда помощник в работата, когото би могъл да направи съдружник и на когото би могъл да разчита. А този книжен червей ще работи в бюджетна организация, ще получава жалки копейки и ще харчи спечелените от него, Ищван Бартош, капитали.
Имаше и още едно обстоятелство, което съпрузите Бартош не можеха да не вземат предвид. Беше готово преместването им на постоянно местожителство в Калифорния. Там всичко беше уредено, бяха намерени партньори и бе постигната договореност, че от 1 януари на следващата, 1996 година, предприятието ще започне да функционира. Но те не можеха да заминат без Еля, за нищо на света не биха оставили тук момичето си. Тамила и Ищван знаеха, че Валерий има стара болна майка, следователно или би трябвало да я мъкнат със себе си, или той изобщо да не замине… По-рано не бяха успели да убедят дъщеря си да не се омъжва за този гол като пушка аспирант, но сега почти със сигурност щяха да успеят. Трябваше само умно да подхванат работата.
— Мисля, че сега е по-добре да се прибереш вкъщи — каза Тамила на Турбин. — Еля е разстроена, остави я да се успокои.
— Струва ми се, че трябва да бъда до нея — възрази Валерий, но не твърде уверено. Малко се страхуваше от властната и коравосърдечна Тамила.
— Аз по-добре познавам момичето си. Когато плаче, край нея не бива да се върти никой, инак се чувства по-зле. Върви, Валерий, върви, ще се видите утре. Утрото е по-мъдро от вечерта. Върви!
— Тамила Шалвовна, но нали някой е написал на Еля това странно писмо…
— А ти защо си мислиш, че то е било адресирано до Еля? Със същия успех може да е било предназначено за Ищван или за мен. Нали разбираш, Ищван се занимава с бизнес, има конкуренти и дори недоброжелатели, да не кажа — врагове. Пликът не бе адресиран. Повече от сигурна съм, че това няма нищо общо с Еля. Върви си вкъщи, Валерий, всички сме уморени, трябва да си починем.
Тя толкова явно пъдеше годеника на дъщеря им, че на Ищван му стана неудобно. Турбин мълчаливо тръгна към вратата, но в погледа, който хвърли към Тамила, имаше такава неприкрита омраза, че и двамата съпрузи се почувстваха неловко.
След като изпратиха госта, те мълчаливо започнаха да разтребват масата — повечето ястия бяха останали недокоснати.
— Ти наистина ли не знаеш кой е написал това писмо? — изведнъж попита Ищван на унгарски. Не искаше дъщеря им случайно да чуе техния разговор.
— Разбира се, Пища, нямам и представа — отговори Тамила, също на родния език на съпруга си. Ала не успя да скрие от него своята тържествуваща усмивка.
— Всичко това не ти ли се вижда странно? Писмото пристигна тъкмо навреме и се оказа много полезно, не мислиш ли?