Какво беше това? Дали на Коротков му се стори, или по лицето на Тамила наистина пробегна мимолетно облаче?
— Вижте, всички съученички на Елена сега живеят свой живот — учат, работят, омъжиха се. Еля не поддържа отношения с никоя от тях. По-скоро дори не тя с тях, а те с нея. Нали разбирате — момичето е от заможно семейство, погледнато отстрани — с нищо сериозно не се занимава… Това ги дразни.
— Но какво искате да кажете — че дъщеря ви няма нито една приятелка ли? Тамила Шалвовна, не мога да повярвам в това.
— Ами… — Тя се поколеба. — Освен Катя, да речем.
— Коя е тази Катя?
— Голованова. Живее в нашия блок, в съседния вход. Съученички са с Еля.
— Какво, да не са се скарали?
— Не, как ви хрумна? Не са се карали.
— Защо тогава Елена не я е поканила на сватбата? Според мен това би било съвсем естествено.
— Май че Еля ми каза, че Катя била заета в този ден. Изпит ли имала или нещо друго…
— Как възприе дъщеря ви полученото писмо?
— Ами как… — Тамила отново сви рамене. — Учуди се.
— И толкоз? Само се учуди? Или се уплаши?
— А, не, не ми се стори много уплашена.
— Къде е сега Елена?
— Замина с баща си извън града. Трябва да се поразсее, да се успокои.
— Турбин отиде ли с тях?
— Не. Заминаха само двамата.
— Кога ще се върнат? Трябва да разговарям с дъщеря ви.
— Навярно довечера.
Бяло и черно, черно и бяло…
Целият свят се състои само от тези два цвята. Те не ми позволиха да застана в редиците на белите, принудиха ме да се унижавам и да моля, а после ме отхвърлиха, изритаха ме грубо и безжалостно, с погнусени физиономии. Казаха ми, че сред белите се допускат само най-добрите, най-достойните. Най-белите.
Ами аз?
Нима моят цвят не е най-белият? Нима по мене имаше дори едно петънце? Защо ме отхвърлиха?
Знам защо.
Защото те само се преструват на бели. Всъщност душите им са черни, и ръцете им са черни, и помислите. В действителност не им трябват бели, трябват им черни, които могат да се издокарват с бели дрехи. А аз не умея да го правя.
За сметка на това умея да правя друго. Сега умея да обединявам бялото и черното. Кой казва, че от сливането на бялото и черното се получава сиво? Не е вярно. Не е сивото, което ги обединява.
Обединява ги червеното. Цветът на кръвта. Цветът на смъртта. Пред червеното, белите и черните са равни, защото от него няма спасение. Червеният цвят прави всички равни.
Алено върху бялото — убити младоженки.
После ще има алено върху черното…
Екатерина Голованова се прибра от института едва към осем вечерта. Коротков търпеливо я причакваше на пейката пред входа. Вече бе ходил у тях, бе разговарял с майка й и дори бе видял снимката й, тъй че я позна безпогрешно.
— Добър вечер, Катя — каза той, стана и направи крачка към нея.
Момичето се спря и го погледна с любопитство. Беше връстница на Елена, но изглеждаше по-възрастна — може би защото не притежаваше моминска грация и лекота, но пък имаше поне осем, ако не и десет килограма тегло в повече. А може би причината беше в твърде тъжните й очи и сериозния поглед?
— Казвам се Юрий Викторович, от милицията съм — представи се Коротков. — Може ли да поговорим?
— Защо, какво има? — уплаши се момичето. — Какво съм направила?
— Нищо — колкото можа по-приветливо се усмихна той. — Искам да си поговорим за вашата приятелка Елена. Може ли?
— Господи, какво й се е случило?
— Не, нищо не й се е случило, не се тревожете. Хайде да поседнем. Или искате да се разходим?
Катя се замисли, после нерешително премести чантата в другата си ръка.
— Бих се разходила, но нося книги… Чантата ми е тежка.
— Аз ще я нося. Дайте.
Коротков пое чантата и се учуди от нейната тежест. Вярно, момичето не изглеждаше крехко и хилаво, но и чантата с книги си я биваше.
— Как изкарахте изпита си в събота? — заинтересува се той уж между другото. — Взехте ли го?
— Какъв изпит? — учуди се Катя.
— Не бяхте ли на изпит в събота?
— Не. От къде ви хрумна? В събота изобщо нямаме занятия.
— Извинете, объркал съм се нещо. А къде бяхте в събота?
Настъпилата пауза не се хареса на Коротков. Катя мълчаливо крачеше до него и подритваше с върха на обувката си празна картонена опаковка от сок.