— Щом се появи, нека ми се обади, ще му кажеш, нали? — помоли Настя.
— Ще му предам — обеща Селуянов.
— Има ли нещо във връзка с обира във фотолабораторията?
— Засега нищо. Всички фотографи претърсват кашоните си — дали не са изчезнали негативите и на някого другиго.
— Безполезно занимание. Сигурна съм, че са изчезнали само негативите на Шевцов. На много чевръст престъпник сме попаднали обаче!
— Сме! — ехидно я имитира Николай. — Трябваше да кажеш сте. Излежаваш се в отпуска, а ние тук тичаме и се потим. Добре ти го каза Вася Кудин: „Не можеш дори да се омъжиш без някой труп наоколо.“
— Ами така е, не биваше да ме карате да се омъжвам — парира го тя. — От вашите приказки ми беше дошло до гуша, сега пък ми го натяквате. Обявихте ли за издирване жената от снимката?
— То се знае. Вече проверихме двайсетина сигнала, все на други жени попадаме. Слушай — оживи се Николай, — хайде да се възползваме от „Криминален вестник“. Сега те са ни първи приятели. Защо да не публикуват снимката и обява за издирването?
— Видя ли, Коленка, когато искаш, можеш. Постара се и роди ценна мисъл.
— Само че ти се разбери с тях.
— Защо аз?
— Ами когато снощи търсехме филмите в лабораторията, там имаше един тип, дето просто не откъсваше очи от тебе — толкова му хареса. Та да знаеш — това беше заместник-главният редактор. Затова точно ти си в най-добра позиция.
— Не си измисляй, Селуянов! Кажи си честно, че на теб не ти се ще да се обаждаш.
— Не да се обадя, не ми се ще да се моля. А на теб ти е по-лесно, можеш да организираш всичко чрез твоя познат Шевцов. Кажи де, Ася! Разбрахме ли се?
— Какво да те правя! — въздъхна тя.
Антон Шевцов явно беше по-добре. Днес гласът му беше много по-бодър, задухът почти не се чувстваше. Той с готовност предложи да се обади на заместник-главния редактор и да уговори публикуването на снимката и обявата.
— Никакъв проблем, Анастасия, уверявам ви — каза й. — В края на краищата това е нашият профил, нашата специалност. Ще ви звънна веднага щом се разбера с него.
И наистина се обади буквално след половин час.
— Всичко е наред — съобщи й радостно. — Заместник-главният с удоволствие ще направи всичко, за което го молите. Но има една молба лично към вас.
— Каква молба?
— Да дадете интервю на нашия кореспондент за събитията в гражданското.
— За нищо на света! — веднага отказа тя. — Та това е следствена тайна.
— Не ме разбрахте, Анастасия. Не става дума да разказвате за това като служител на милицията, който знае повече от останалите. Той иска да вземе от вас интервю в качеството ви на свидетел, който просто се е озовал на местопроизшествието. Фактът, че работите в милицията, дори няма да се споменава. Та нали освен вас, там имаше още петдесетина души, тъй че ще разкажете всичко, както си беше, точно както би могъл да го разкаже всеки от тях.
— Но нали и вие бяхте там! — възрази тя. — Разкажете го вие.
— Няма да стане — засмя се Антон. — Аз съм щатен служител във вестника и не е редно да вземат интервю от мен. Защото нали на мен не могат да ми начислят хонорар. А на вас могат.
— Не ми трябва никакъв хонорар.
— На вас може и да не ви трябва, но кой ще плати за мястото, отделено за снимката и обявата? Защото ние нямаме нито един безплатен милиметър, частна фирма сме. Тъй че, за да не искаме „Петровка“ да плаща, ще публикуваме вашето интервю, ще ви изпишем хонорар, вие ще го получите и ще го върнете в касата като заплащане за карето със снимката и обявата. Сега разбрахте ли?
— Хитро! Но защо сте толкова користни? Нима не можете да помогнете безплатно дори за разкриване на убийство?