— Няма как — финансова дисциплина. Е, какво, съгласна ли сте?
— Къде ще се дявам, съгласна съм.
— Тогава ще дам телефонния ви номер на нашия кореспондент, той ще се свърже с вас, за да си уговорите среща. Може би дори ще се срещнем всички заедно, той ще разговаря с вас, а аз ще снимам. Утре вече съм на работа.
След разговора с Шевцов Настя започна мислено да си припомня събитията от онази събота, та предварително да прецени кое може и трябва да се разкаже, а кое ще е добре да премълчи. Не беше изключено вестникът с интервюто да попадне пред очите на престъпника, тъй че трябваше да се възползват максимално от тази ситуация.
Юрий Коротков вече трети път сменяше автобусите, следвайки Вероника Матвеевна Турбина. Тя излезе от къщи четирийсет минути след като Коротков се сбогува с нея и сега той се мъкнеше подире й, без да знае къде отива и защо. Маршрутът беше дълъг и сложен, но жената очевидно го познаваше добре, защото нито веднъж не спря да се замисли или да попита някого за посоката. Тя пътуваше към района на Люберци и Коротков недоумяваше защо не използва мотрисата, а няколко различни задушни, претъпкани автобуси с безкрайни прехвърляния.
Най-сетне стигнаха до блока, който очевидно беше цел на нейното пътуване. Юра почака известно време, след като тя влезе във входа, после тихо отвори вратата и надникна вътре. Остра воня на котки, урина и повръщано го блъсна в носа. Олющените стени, надраскани с нецензурни думи и мръсни рисунки, биха могли да зарадват окото на някой етнограф от бъдещия век, защото даваха пълна представа както за приетата в наше време неофициална лексика, така и за нивото на графичната символика. Той се изкачи на пръсти по стълбището до най-горния етаж, като оглеждаше вратите на апартаментите, които, ако се съдеше по колонките звънци на всяка, почти всички бяха комунални. Докато минаваше покрай всеки апартамент, внимателно се ослушваше, като се опитваше да чуе гласове, издаващи присъствието на гост. По нищо не пролича в кой точно апартамент бе влязла Вероника Матвеевна.
Коротков слезе долу, излезе на улицата и тръгна към местния милиционерски участък.
Глава 6.
Вероника Матвеевна гледаше с омраза подпухналото мораво лице на седналия насреща й мъж. Беше значително по-млад от нея, макар че изпитото, сбръчкано лице и наполовина опадалите зъби го правеха по-възрастен поне с десет години.
— Донесе ли? — попита той с дрезгаво тенорче, без да откъсва очи от чантата й.
— Донесох — сухо отвърна тя. — Защо ли не пукнеш по-скоро, Паша? Вече сили не ми останаха.
Лицето на мъжа се изкриви от злоба и той се опита демонстративно да изпухти, при което от беззъбата му уста излетяха капчици слюнка. Една капка падна върху ръкава на роклята на Турбина, Вероника Матвеевна погнусено я избърса.
— Какво ми се гнусиш, какво ми се гнусиш! — занарежда Паша с отвратителен апашки гласец. — Я какво момче ти направих, а сега ми се пишеш чистофайница. Като го правеше, не се гнусеше, нали!
— Млъкни! — грубо го прекъсна старицата. — По-добре кажи къде беше в събота.
— Що ма, да не си идвала? И не си ме намерила? Тук си бях, къде ще съм бил, ако не тук! Е, може да съм сръбвал за малко в горичката наблизо с аверите, ама инак аз съм си все тук, нали знаеш?
— Как мога да ти вярвам, Паша! — уморено въздъхна Вероника Матвеевна. — Ти отдавна си пропил съвестта си, както и мозъка. Кажи ми честно — ти ли го направи?
— Какво съм направил? — искрено се учуди той. — За какво говориш?
— Ходил ли си в събота в Москва?
— Абе не съм ходил, докога ще ти повтарям! Какво си се заяла? В събота Валерка се ожени, нали така?
— Не се ожени, Паша. И слава богу, че не се ожени.
— Защо така? Булката ли избяга?
— Не е твоя работа. Само едно ще ти кажа: внуци изроди не ми трябват. По-добре никакви, отколкото такива като тебе.
— Ох, божке, божке-е! — отново занарежда Паша с отвратителния си глас. — Колко сме били нежни! Вземи, че помисли малко. Я какъв левент е синът ни, и внукът няма да е по-лош. Ами я си спомни ти какво представляваше! Да не беше някоя писана красавица? Или голяма умница? Стара мома те взех, на кого беше изтрябвала на четирийсе и две години с твоята муцуна и с кривите ти крака? А аз бях с двайсе години по-млад и с толкова по-здрав. Ако има нещо свестно във Валерка, то е от мене, да не си мислиш, че е от тебе? Не току-така го е харесало такова момиче.
— Какво такова? — с внезапно пресипнал глас попита Вероника Матвеевна. — Ти откъде знаеш какво е момичето?