— Какво отношение има това към събитията в гражданското?
— Може би никакво — сви рамене Селуянов. — Но аз искам да разбера — дали пък случайно няма? А?
— Уверявам ви, няма никакво отношение.
— Добре, тогава да продължим. През 1993 година вашата фирма е сключила осемнайсет договора, през 1994 година — двайсет и един. А тази година за четири месеца и половина — нито един. Можете ли някак да коментирате това?
— Никакви коментари — сухо реагира Латишев. — Вече ви казах за търговската тайна.
— Значи смятате, че това е в реда на нещата?
— За вас не трябва да има значение какво смятам аз.
— Но нали сте търговски директор на фирмата…
— И какво от това? Аз имам мнение по въпроса, но не смятам да го изразявам пред първия срещнат.
„Докъде я докарахме! — тъжно си помисли Селуянов. — Ето че служител на милицията, който разследва две убийства, е първият срещнат. Какво ли има още да видим?“
— У мен пък се оформя впечатлението, че фирма „Синият Дунав“ свива дейността си в Русия. Опровергайте ме, ако можете.
— Нямам никакво намерение. Свободен сте да мислите каквото желаете. Дори да сте прав, фирмата не нарушава с това никакви закони.
— Кажете ми къде бяхте миналата събота?
— Бях си вкъщи — бързо отвърна Латишев, без да се замисли нито секунда.
Този отговор никак не се хареса на Селуянов.
— Може ли някой да го потвърди?
— Разбира се. Бях с една жена, мога да ви кажа името й, тя ще потвърди.
Алиби, създадено от жена — това още по-малко се харесваше на Селуянов. Той добре знаеше цената на този вид алибита.
— Казаха ми, че по едно време настойчиво сте ухажвали Елена Бартош. Вярно ли е?
— Е, и? Какво незаконно има в това? И изобщо — беше отдавна.
— Няма значение дали е било отдавна или неотдавна. Имало е такова нещо, нали?
— Да допуснем.
— Смятахте ли да се ожените за нея?
— Откъде ви хрумна?
— Просто питам. Смятахте ли?
— Нищо подобно. Просто ухажвах едно красиво момиче.
— Дъщерята на вашия шеф — с невинен вид уточни Селуянов. — Значи не сте смятали да се ожените за нея?
— И през ум не ми е минавало.
— А Тамила Шалвовна е мислела друго.
— Не ме интересува какво е мислела Тамила Шалвовна.
— А какво е мислела Елена — и това ли не ви интересува?
Латишев се запъна. Лицето му бавно, буквално пред очите на Селуянов, се вкаменяваше.
— Не разбирам за какво са тези разпити — най-сетне бавно и отчетливо произнесе Марат. — Онова, което ни е свързвало с Елена, няма никакво отношение към събитията в гражданското.
— Значи не ви интересува какво е мислела Елена за вашите отношения?
— Не.
— Странно. Тя пък е била сигурна, че сте искали да се ожените за нея.
— От къде на къде ще е била сигурна в това? Глупости!
— Ами поради факта, че сте й правили предложение. И тя между другото го е приела. Забравили ли сте това?
— Една млада въртиопашка може да си въобразява какво ли не!
— И пръстена ли си е въобразила?
— Какъв пръстен?
— Този, който сте й подарили, когато сте били заедно на курорт на Балатон. Да не би Елена да страда от халюцинации?
— Слушайте, не създавайте проблеми там, където ги няма! Да, ходихме на Балатон при баба й, да, прекарвахме нощите си заедно, да, подарих й пръстен. И какво от това? Аз съм нормален, възпитан човек и когато едно момиче спи с мен, смятам, че е нещо естествено да му направя подарък.
— Толкова скъп? Пръстен с три диаманта!
— Вие живеете с бедняшките представи от съветско време за това кое е скъпо и кое — евтино. — Латишев бе възвърнал предишното си високомерие. — За човек с моите доходи такъв пръстен не бе прекалено скъп.
— Значи на вас изобщо не ви е домъчняло, когато Елена е решила да се омъжи за друг?
— Ни най-малко.
— Добре — въздъхна Селуянов. — Дайте тогава да си запиша името на вашата приятелка, с която сте прекарали съботния ден.
— Моля. Олга Емелянцева, служителка в нашата фирма. Работи в рекламния отдел.
Бяло и черно, черно и бяло…
Още от детските ми години моят свят е стеснен в рамките на тези две понятия. Може и не може. Хубаво или лошо. Добро или зло. Няма средно положение, няма полутонове, няма странични обстоятелства и нееднозначни решения. Само да и не. И никакви може би.