На пет години съм… Родителите ми спорят за нещо на висок глас, струва ми се, че се карат. Татко нарича мама кучка и аз веднага усвоявам непознатата дума, която се произнася толкова лесно и приятно.
— Кучка! Мама е кучка! Мама е кучка! — крещя радостно от възторг, че новата дума се запомня толкова лесно и удобно приляга на езика ми.
Кавгата веднага престава, цялото внимание се насочва към мен.
— Това е много лоша дума! — строго ми се скарва мама. — Не бива да я произнасяш! Постъпваш лошо!
— Значи и татко постъпи лошо? — логично питам аз.
Мама смутено млъква, но тогава във възпитателния процес се включва и татко. Той се покашля и прави сериозна физиономия.
— Виж сега, котенце — изрича, като кой знае защо, гледа към мама, а не към мен, — в живота има ситуации, когато… С една дума нещата не са толкова прости… Никога не може да се каже със сигурност…
Но аз съм на пет години и не ми харесва нестабилният и непредсказуем свят, в който никога не може да се каже със сигурност… Аз съм дете и искам стабилност. Детската ми боязливост се нуждае от увереност, че мама и татко ще ги има винаги, че аз винаги ще имам уютното си легълце и плюшеното зайче до възглавницата, и приказката за лека нощ, и ябълковия сок всяка сутрин, и бабините кексове всяка събота. Искам да знам със сигурност, че ако всеки ден си мия зъбите, ако казвам благодаря и моля и ако слушам, ще ме хвалят, а започна ли да се глезя или счупя нещо — ще ме накажат. Но щом в живота има разни ситуации и нещата не са толкова прости, и никога нищо не може да се твърди със сигурност, тогава може би ще започнат да ме наказват за добро поведение и да ме хвалят за лошо? Петгодишният ми мозък не е в състояние да се справи с тази задачка. И аз започвам да се гневя.
На осем години съм… Родителите ми са ме завели на кино и аз заедно с тях гледам екрана, където закоравял престъпник, избягал от затвора, спасява някого и загива. Мама крадешком бърше сълзите си, но аз не мога да разбера какво толкова я е разстроило.
— Мамо, ти какво, да не ти е жал за него? — питам я, когато излизаме от киното в топлата, уханна пролетна вечер.
— Разбира се, слънчице — кима мама.
— Но нали той е престъпник! — разпалено се възмущавам аз. — Нали е избягал от затвора! Защо ти е жал за него? Умря и така му се пада.
— Виж сега, чедо — отново подхваща татко старата си песен, — не всичко е толкова просто. Няма абсолютно лоши и абсолютно добри хора. Вярно, той е престъпник, но нали спаси момиченцето, не го остави да загине — значи все пак е добър човек. Невинаги може да се каже определено…
Но на мен това не ми харесва. Аз искам да имам твърди ориентири, за да не се залутам и да не се изгубя в света на възрастните. Искам да знам със сигурност кои хора са добри и кои — лоши. Искам да знам определено какво може да се прави и какво не може, за какво винаги ще ме похвалят и наградят, а за какво ще ме накажат строго. Търся това знание, събирам го троха по троха, като задавам на родителите си хиляди и хиляди въпроси, но те не могат и не могат да разберат какво ми трябва и продължават мъгляво и размито да ми обясняват, че не всичко е толкова просто и че има ситуации, когато…
В края на краищата започвам да изучавам света самостоятелно, без тяхната помощ. Чета книги и гледам филми за милиционери и престъпници, за разузнавачи и шпиони, за червени и бели и деля света на два цвята. Полутоновете ме тревожат, неопределеността ме плаши, нееднозначността на решенията буди ужас у мен. Мразя ги.
На единайсет години ме блъсва кола и ме закарват в болница със сътресение на мозъка. За пръв път в живота ми мама не ме целува за лека нощ, а сутрин не получавам своята чаша със сок. А пък живеех с чувството, че както е било по-рано, така ще бъде винаги. И вече досаждам на лекарите с въпроса: Кога ще ме пуснете да си ида вкъщи? Ще търпя толкова, колкото трябва, но искам да знам кога.
— Виж сега, детко — казва ми очилатият и брадат лекар, — това зависи от много обстоятелства…
И потичат същите онези думи, които чувам от родителите си. Започвам да полудявам, изпадам в истерии и настоявам да ме пуснат да се прибера вкъщи. В края на краищата лекарите не издържат и ме изписват с предписание за строг режим на легло, като вземат от мама твърдо обещание внимателно да следи състоянието ми.
Радвам се, че най-сетне съм си вкъщи, в моята стая, в моето легло, с мама и татко, с любимите си книги. Искам по-скоро да оздравея, затова си обещавам да изпълнявам всичко, което ми е заръчал лекарят: да лежа в стая със спуснати завеси на прозорците, колкото може по-малко да ставам, да не чета, да не гледам телевизия, шест пъти дневно да вземам лекарствата. Но съм само на единайсет години и естествено не мога по цял ден да лежа и да размишлявам. Родителите ми отиват на работа, а аз дръпвам завесите и чета. Следобед ме посещават съучениците ми и аз скачам и лудувам с тях. Но не забравям да си пия лекарствата — това май е единственото, което изпълнявам стриктно. След лудориите с приятелите ми се завива свят, а понякога и повръщам, но крия това от мама и когато тя се прибира от работа и грижовно ме пита как се чувствам, аз без никакво колебание я лъжа, че всичко е прекрасно, че с всеки изминал ден се чувствам все по-добре. В действителност се чувствам все по-зле, но ме е страх да си го призная, защото не искам отново да ме вкарат в болницата.