Веднъж лъжата ми все пак се разкрива: мама си идва от работа по-рано, и то точно в момента, когато стоя над тоалетната чиния и се гърча в мъчителните спазми на повръщането. Мама иска да извика „Бърза помощ“, но аз избухвам в плач, умолявам я да не го прави, изпадам в истерия и изгубвам съзнание сред собствените си писъци. На мама й дожалява за мен. Взема си неплатена отпуска и започва да се грижи за мен вкъщи. Под нейния надзор аз се държа, както трябва, и наистина след известно време започвам да оздравявам.
Оттогава минаха доста години и сега само пролетта и есента ми напомнят, че някога боледувах от тежко сътресение на мозъка. През ноември и април се чувствам зле: много ме боли главата и почти винаги съм в лошо настроение. Всичко ме дразни и се вбесявам по всякакъв повод, а после дълго плача и се самосъжалявам. Но кризата постепенно затихва.
Служителят от отдела по борба с тежките криминални престъпления Николай Селуянов не обичаше жените. Не обичаше и алибита, потвърдени от жени, особено ако тези жени бяха съпруги или приятелки на заподозрените. Смяташе всички жени за измамници и предателки и вече никой не се наемаше да го убеди в обратното, откак съпругата му го напусна, взе двете им деца и замина с новия си съпруг за Воронеж. Той дълго и тягостно се измъчва заради развода си, а раздялата с децата се оказа съвсем непоносима. Обвинявайки съпругата си за своите страдания, Николай прехвърляше целия си гняв и негодувание върху жените, с които го сблъскваше работата.
Ето защо когато Марат Латишев го насочи към Олга Емелянцева, която щяла да потвърди, че в деня на двете убийства той си е бил неотлъчно вкъщи, Селуянов не му повярва. Нито за миг не се усъмни, че приятелката на младия бизнесмен ще потвърди всичко, което той пожелае, а за Селуянов Латишев бе твърде подозрителна личност.
Той имаше свои методи за проверка и опровергаване на алибита, в които не вярваше. Началникът му, полковник Гордеев, далеч невинаги одобряваше тези методи, но Николай упорито ги прилагаше и с лекота понасяше честите разпри и критики от страна на ръководството. Беше от категорията хора, за които е важен само резултатът, а изживяваните в процеса на неговото постигане отрицателни емоции са без значение.
За да осъществи замисъла си, му трябваше добър фотограф и без да му мисли много, Селуянов се обади на Антон Шевцов.
— Ще ти покажа едно младо момиче, а ти трябва да й направиш няколко снимки на улицата. После ще ти дам други снимки и ти ще ми направиш фотомонтаж. Ще можеш ли?
— Без проблеми — весело отвърна Шевцов, който в петък вече се чувстваше съвсем добре и отново хвърчеше насам-натам по редакционни задачи.
Той без усилия намери служителката от фирма „Синият Дунав“ Олга Емелянцева и я изпрати до вкъщи, като й направи десетина снимки: на улицата, на тролейбусната спирка, в някакъв магазин, на една алея, край входа. Момичето беше хубавичко, но не твърде фотогенично. С набитото си око Шевцов веднага схвана това и се постара да избира такъв ракурс, че Олга да излиза на снимките колкото може по-привлекателна. Една от снимките му се видя най-сполучлива: Олга купуваше банани от уличен търговец и Антон успя да улови момента, когато тя, протегнала ръка, вземаше рестото. Вероятно й се бе сторило, че продавачът има намерение да я измами, и тя се опитваше бързо да пресметне наум наистина ли теглото на бананите, което й бе казал онзи, съответства точно на десет хиляди. Във всеки случай в този момент лицето й беше напрегнато и дори някак уплашено.