— Още не — усмихна се Антон.
— Смяташ ли скоро да се ожениш?
— Засега не.
— Защо не бързаш?
— Създавам материална база — пошегува се фотографът. — Представи си, че се оженя, че се роди дете, а сърцето ми в един момент не издържи. Жена ми е разчитала, че ще живее с мен дълго, че ще й помогна да отгледа детето, докато си стъпи на краката, а аз, не щеш ли, умирам и я оставям с малчугана на произвола на съдбата. Излиза, че съм я измамил и предал. Затова непременно трябва да имам средства, та ако един ден се случи да умра, те да не живеят в недоимък — поне известно време.
— Защо се погребваш преждевременно, не е хубаво! — упрекна го Селуянов и изпи третата си чашка. — Може пък да живееш до седемдесет.
— Може — съгласи се Антон. — Но може и да не живея. И ако се оженя, трябва да бъда спокоен за семейството си. На тебе сигурно ти е странно да слушаш това, но ние, сърдечноболните, имаме друга психика. Здравите хора не могат да ни разберат.
— Добре, не ми се сърди. И не ме гледай строго, днес няма да пия повече. Три чашки — това ми е нормата всяка вечер. Без тях не си лягам. Край, виж: прибирам бутилката. — Той наистина прибра бутилката в шкафа. Лицето му се бе отпуснало и порозовяло, очите му блестяха. — Слушай, Антон, я да си поговорим за обира във вашата фотолаборатория. Доколкото разбирам, бравата ви там е от най-простите?
— Та на кого сме потрябвали с нашите снимки и филми? Там от памтивека нищо не се е заключвало. Нали видя: в стаята има метални каси, понякога колегите оставят там апаратурата си, но рядко. Нали знаеш, всеки сам си избира апаратите, това ни е професия, тъй че и сами си ги купуваме, и си ги ремонтираме, никой не си дава апарата другиму. И после, колкото по-гореща е снимката, толкова по-добре, тъй че не се разделяме с апаратите си — може някъде по пътя да случим на интересен кадър. Но остави ли си някой апаратурата в касата, тогава я заключва и запечатва. А всичко останало се търкаля из стаята, където е паднало — нали видя? Всеки може да влезе и да си вземе каквото иска, няма забрани.
— Ама и вие имате едни порядки… — осъдително поклати глава Николай.
— Но нали там няма нищо секретно…
— Днес може да няма, но утре, току-виж, ви откраднали нещо. Нечии други филми изчезнали ли са?
— Колегите казват, че изчезнали още два филма, но и те са били безобидни като моите. Единият бил от миналата година, от ежегодния празник на „Московски комсомолец“, а другият — пресен, от брифинг във вашето Градско управление на вътрешните работи. Може би крадецът е търсел точно него — там е фотографирано цялото ви ново началство. Как мислиш?
— Всичко е възможно, Антон, всичко е възможно. Хайде да погледнем каква работа сме свършили с теб.
Те внимателно свалиха от въжето все още леко влажните снимки. От тях ги гледаха Олга Емелянцева и двама мъже с твърде изразителна външност. Мъжете й предаваха пакети, а Олга, напрегнато и уплашено усмихната, ги вземаше.
С помощта на тези снимки утре Селуянов бързо щеше да разбере къде всъщност е бил Марат Латишев в момента, когато са били убити двете младоженки.
Вероника Матвеевна чу още от стълбището, че телефонът звъни. Тя припряно измъкна ключовете, отвори вратата и се втурна към звънящия апарат.
— Добър вечер, Вероника Матвеевна — чу в слушалката приятен мъжки глас.
— Здравей, Марат.
— Как са нещата при вас?
— Горе-долу. Идваха от милицията.
— И при мен. Питаха за събота.
— И ти какво каза?
— Казах, че съм си бил вкъщи, с Олга. А вас питаха ли ви?
— Не. Кого интересува една старица? И през ум няма да им мине да ме подозират. Пък и няма в какво. Твоето положение е по-сложно.
— Вярно е — усмихна се Марат. — Какво пък, Вероника Матвеевна, ще се надяваме. Може и да ни провърви. Вие имате ли нещо интересно за мен?
— Мисля, че утре следобед Валерик и Еля ще ходят на вилата.
— Така ли? — оживи се Латишев. — Това е добре. Радвам се.
— Че какво хубаво има? Мислиш ли, че един месец ще ни стигне, за да ги откажем?
— Ще опитваме, Вероника Матвеевна. Ако отидат на вилата, и аз ще отида там, ще им разваля удоволствието. Ще ми простите, но ще се наложи малко да унижа сина ви пред любимото момиче. Двете седмици не ни стигнаха, но сега все още имаме време. И не забравяйте — както и да се обърнат нещата, аз съм ви длъжник.
— Благодаря ти, Марат — въздъхна жената.