— И вие спокойно сте се отдръпвали, примирявали сте се, преставали сте да се надявате?
— Ако обичате, бъдете по-конкретен, господин Латишев! — намръщи се оперативният работник. — В момента говорим за вас, а не за мен.
— Надявах се. Разбирате ли? Надявах се, до последната минута очаквах да стане чудо, Еля да се осъзнае и да се върне при мен. Дори в деня на сватбата й продължавах да се надявам, затова отидох там, в Кунцево. Гледах отдалеч как слизат от колата, как влизат в сградата. И все не вярвах, че това е краят. Исках да видя с очите си как ще излязат оттам — вече като съпрузи. Мислех си: преди да видя това, няма да си тръгна. Докато го видя, ще се надявам. Всъщност ето истината.
— И защо не ми я казахте от самото качало?
— А вие щяхте ли да кажете на някого такова нещо? — отговори с въпрос на въпроса Марат. — Та това е слабост, лигава работа! Някак си не е по мъжки.
— Е, вие си знаете. Кажете, а приятелката ви Емелянцева знае ли къде сте били на тринайсети май? Нали е трябвало да й обясните странната си молба?
— Каква молба? — не разбра Латишев.
— Да излъже и да ви създаде алиби. Как й обяснихте това?
— Никак — равнодушно отговори той. — Помолих я и толкоз.
— И просто една молба й беше достатъчна?
— Напълно. Олга ми има доверие…
Някакво неприятно чувство се загнезди у него след разговора със Селуянов. Марат разбра, че ченгето не му вярва, макар че не го показва и кима в знак на съгласие и съчувствие. Но нали нищо не може да докаже! Добре, той го излъга, намеси и Олга, но се разкая и си призна. Върви, че разбери дали лъже или не.
Марат подмина отбивката към пътя, по който можеше да стигне до главния вход на вилата, и продължи още малко. Искаше да влезе през малката портичка, откъдето минаваха за по-напряко към езерото.
Угаси двигателя, заключи грижливо колата и извади ключа от малката портичка. Вилата беше оградена с висок стобор от яки дъски и бравата на портичката бе доста солидна. Латишев тръгна през гъстия малинов храсталак, като вдишваше дълбоко ухаещия прохладен въздух и по навик оглеждаше огромния двор. За последен път бе идвал тук в края на миналото лято, когато този хилав философ още го нямаше на сцената, когато имаше зад гърба си упоителния месец на Балатон, а пред себе си — влизането в клана Бартош. Тогава идваше тук с коренно различни чувства и гледаше солидната двуетажна къща със съвсем други очи. С очите на бъдещ собственик. Още тогава знаеше, че Бартош е намислил да се премести в Калифорния, и беше готов на всичко, за да тръгне с него. Дори за целта да трябва да се ожени за тъпата му дъщеря! Макар че беше хубавичка, тя си беше направо тъпа — не можеш да си кажеш две думи с нея. Друго нещо беше Олга, с която след секса можеше да разговаря с часове в леглото. Но Олга не бе партия, на която да заложи. С нея не би могъл да влезе в рая. А с Еля — като две и две четири. Тамила, жена пряма и цинична, му каза още преди една година:
— Имай предвид, Маратик, заминава само нашето семейство, а не цялата фирма заедно с персонала. Ти можеш да дойдеш с нас само в качеството на зет. По никакъв друг начин. И забрави, че Пища цени високо способностите ти. Само тук, в Русия, това, което умееш, е ценно като злато. А в Щатите може да го прави всеки начинаещ мениджър.
За пръв път Марат се подразни, дори се обиди от подобни приказки. Беше дошъл в „Синият Дунав“ още хлапак, когато завършваше гимназия. Вечер идваше да мие пода и да бърше праха в офиса, в пет сутринта скачаше от леглото, за да успее до осем да занесе чантите с продукти, купени от пазара, и после да отиде на училище. Започна от момче за всичко, после влезе в института да учи вечерно, а денем работеше при Бартош, усвояваше на практика икономическите премъдрости, висеше над главите на счетоводителите и се стараеше да схване тънкостите на баланса, хвърчеше из целия град, за да урежда рекламата и да търси купувачи, изпълняваше какви ли не поръчения — отначало дребни, а после все по-сериозни. Боготвореше Ищван, смяташе го за свой наставник и искрено вярваше, че животът му — животът на Марат Латишев — е вече навеки свързан със „Синият Дунав“. Вярно, това не му попречи преди две години да прочете един недвусмислен намек в очите на Тамила. Намекът беше разбран правилно и очакваните от него действия — извършени на добро ниво и с нужната тактичност. Съпругата на шефа остана доволна и — трябва да й се признае — не злоупотребяваше със срещите. Оттогава се виждаха редовно, но не често, средно по веднъж на месец.