— Ще се съветвам с теб — позасмя се Николай. — Аз нямам нищо срещу Латишев — освен факта, че е бил близо до гражданското. Говорих със следователя, той категорично отказва да прави обиск у Латишев, за да търси пистолет.
— Прав е. Мина цяла седмица — ако пистолетът е още в дома му, там и ще си остане, така че никога не е късно да се направи обиск. А пък ако го е хвърлил, съвсем безсмислено е да обискираме. Сега ни остава само да правим разни комбинации, за радикални мерки е вече късно. В края на краищата се оказа, че хората, заинтересовани от провалянето на сватбата на Бартош и Турбин, са твърде много и всеки от тях е можел да извърши убийството. Просто Марат е бил видян там, а другите са имали късмет — никой не ги е видял и познал, но това не означава, че не са били там. Да речем, Голованова, или пък старата Турбина. Или пък самата мама Бартош. Извършила е убийството, разстроила е работата на гражданското, пробутала е пистолета на някого — например на Катя, която се е намирала наблизо и е гледала булката да не я забележи. Катя бързо заминава с колата на Марат, който я чака пред сградата. И толкоз. Така че — или ще обискираме жилищата на всички, или ще се притаим и ще действаме тихомълком.
— Именно, именно, той каза същото — подзе Селуянов, — дума по дума. Между другото не открих никакви връзки на Латишев със служители от отделенията на гражданския регистър. Така че ако смятаме да го разработваме като основен заподозрян, ще трябва да се заемем преди всичко с това. А ти имаш ли нещо ново?
— Навъртам се около Вероника Матвеевна — тежко въздъхна Коротков. — Странна личност. Слушай, ще ти разкажа какво успях да науча. Родена е през 1925 година в семейство на виден архитект. Израснала е в прекрасни условия, гледали са я като писано яйце. Учи медицина, става лекарка по уши-нос-гърло. Не се е омъжвала. Баща й умира през 1956-а, майка й — през 1963-а. Остава сама в огромен разкошен апартамент, претъпкан с книги, картини и антики. През 1968 година ражда сина си Валерик, но никой не знае кой е бащата. Имала е две близки приятелки, които вероятно са знаели, но са починали, едната — миналата година, другата — преди четири години, така че няма кого да попитам. А бившите съседки и бившите й колеги от болницата — естествено не знаят. Не било прието да пита човек, щом тя сама не искала да каже. Та така, живяла си Вероника Матвеевна в своя антикварен апартамент до 1985 година, отглеждала си Валерик, а после изведнъж сякаш пощръкляла. Започнала да се мести от апартамент в апартамент, при което всеки следващ е бил по-малък и по-лош от предишния.
— Размяна с доплащане? — предположи Селуянов.
— Най-вероятно — кимна Юра. — Изниква законният въпрос: за какво са й трябвали парите? Като се има предвид, че първото преместване е станало, когато Валерий е бил на седемнайсет години, можем да предположим, че парите са били необходими за голям подкуп. За да отърве момчето от казармата или да го уреди да следва, което впрочем е едно и също.
— Чакай малко, но нали тогава е била вече на шейсет? Нали? В такъв случай не е ставало дума за казарма — като единствен син на възрастна майка той е бил освободен от военна служба.
— Ах, дявол да го вземе, съвсем бях забравил за този закон! — намръщи се Коротков. — Значи отхвърляме всички мои разсъждения на тази тема и започваме отначало. За какво през 1985-а са й потрябвали пари? И то толкова много!
— Може би е искала да се скрие от някого, да смени адреса си. Спомняш ли си къде се е преместила първия път?
— Бележникът ми е в джоба на якето, донеси го, ако обичаш. Там съм си записал.
Николай донесе якето и пред очите на Коротков извади справката, която самият той му бе оставил преди два дни на бюрото в кабинета.
— Странно! — сви рамене Селуянов. — Шейсет години е живяла в една и съща сграда и изведнъж се мести буквално на съседната улица.
— Сигурен ли си? — Коротков остави ножа, с който бъркаше лука в тигана, и се втренчи в приятеля си. — Сигурен ли си, че новият й адрес е бил на съседната улица? — повтори той.
— Да, сигурен съм естествено. Три минути със средна крачка. Ако не вярваш — да вървим, ще ти покажа.
Коротков му вярваше. Коля Селуянов познаваше Москва като петте си пръста, тъй че можеше напълно да се разчита на думите му.
— Значи не се е крила — замислено промърмори Юра и облиза златистите късчета лук, полепнали по острието на ножа. — Значи, Коля, все пак е заради парите. Но не за освобождаване от казармата или за влизане в институт. Тогава за какво? Валерик е извършил престъпление и е трябвало да се откупи от потърпевшите или да даде подкуп на следователя?