В самия разгар на чистенето се обади Антон Шевцов:
— Анастасия Павловна, много ви моля да ме извините, разбирам, че се държа неприлично, но главният ни стисна за гушите.
— Какво се е случило? — не разбра тя.
— Спомняте ли си, че говорихме за едно интервю, което ще дадете за нашия вестник като компенсация за публикуването на снимката на онази жена?
— Спомням си. Е, и?
— Ами ние поместихме снимката във вчерашния брой, а главният редактор казал под нея и обявата за издирването да поставят текст: Четете подробности за кървавото престъпление, във връзка с което се издирва тази жена, в нашия следващ брой, който ще излезе в понеделник. Четете интервюто на наш кореспондент с очевидци. От търговска гледна точка го разбирам — чрез този анонс той продава мястото за реклама в утрешния брой тройно по-скъпо.
— Разумно е — съгласи се Настя. — Но какъв е проблемът?
— Ами в това, че щом интервюто трябва да бъде публикувано утре, то трябва да се направи сега. Знам: неделя е, вие си имате други планове, но…
— Какво да ви правя! — въздъхна тя. — Да се уговорим тогава. Само че имайте предвид — аз не мога да излизам от къщи. Ей сега ще ми дойде на гости майка ми и ще остане до довечера.
— Разбира се, разбира се, Анастасия Павловна, ние ще дойдем у вас, само определете часа.
— Хайде да е в три, става ли?
— Добре, ще пристигнем точно в три — радостно я увери Антон.
Като проклинаше наум неумението си да отказва на хората, Настя настървено сновеше с четката на прахосмукачката по килима в хола. Какъв лош късмет, боже — в един и същи ден да й се стоварят на главата и майка й, и тези журналисти! За съжаление се оказа, че имало и още. В момента, когато Настя си бе взела душ след чистенето и бе седнала с любимия си стар пеньоар в кухнята, за да изпие чашка кафе и да хапне някакъв сандвич, на вратата се позвъни и в апартамента нахлу Даша.
— Дашунчик, в корема си носиш не детенце, а балонче и летиш с него — пошегува се Льоша и я целуна.
Той, който откак се помнеше, беше много слаб и според образното сравнение на приятелите му при ходене дрънчеше с кокалите си, не можеше да си представи как човек може да живее с такъв огромен корем, и не просто да живее, а да се движи, да ходи и дори почти да тича.
— Сама ли си? А къде е Саня? — попита Настя и я прегърна.
— Долу е, заключва колата.
— Така ли? — не повярва Настя.
Отдавна й бе направило впечатление, че брат й не губи за това нито една излишна секунда — беше й обяснил, че сигнализацията се включва автоматично веднага щом заключиш вратата откъм мястото на шофьора. Нещо тук не беше наред.
Подозренията й се оказаха основателни. След няколко минути в апартамента нахълта Саша, превит под тежестта на огромен кашон.
— Какво е това? — ужаси се Алексей, облещен срещу кашона, който тежеше поне четирийсет килограма.
— Плодове и прясна риба. Буквално снощи е плувала в Каспийско море — тежко си пое дъх Александър. — Един приятел ми изпрати това от Баку. Искал да го направи за сватбата, за миналата събота, но станал някакъв инцидент, затворили летището. Едва вчера полетите били възобновени. Снощи ми се обади по телефона — със сутрешния полет изпращал току-що набраните плодове и риба, която вечерта били уловили. Казвам му: Недей бе, човек, благодаря ти за грижите, но сватбата ни мина още преди седмица, обаче той не ще и да чуе. Че, нали, бил се зарекъл да ми изпрати плодове и риба — и точка. Жена ти да си хапва, полезно е за нея.
— Правилно — съгласи се през смях Настя, — за нея е полезно, тъй че нека си хапва. Но защо си домъкнал всичко у нас?
— Че къде да го дявам? — разпери ръце Александър. — Кашоните бяха пет, все като този. Закарахме на родителите си по един, на моите и на Дашкините, на теб и остава да видим на кого ще дадем още един. Плодовете не могат да издържат, напълно узрели са, трябва да се изядат най-много за три, а най-добре за два дни. За рибата пък да не говорим. Вече е късно да се замразява, близо 12 часа е била на топло. Трябва веднага да се приготвя и да се изяжда. Ася, дали някой от твоите познати няма да я иска? Жалко, ще се развали. Човекът се е старал, опаковал е, изпращал е всичко това…