Косата й се изправяше, нощем я измъчваха кошмари. А детето в корема й растеше ли, растеше, вече започваше да мърда…
Когато момчето се роди, Вероника Матвеевна дълго и тревожно се взираше в него, търсейки признаци на израждане или непълноценност. Но Валерик бе здрав и невероятно красив, с гъста черна коса и тъмносини очички. Още от самото раждане тя разбра, че той поразително прилича на Павел. И започна да се моли приликата да остане само външна.
При най-малките признаци на неразположение тя го мъкнеше по лекари, харчеше луди пари за продукти, стараеше се синът й да се храни само с пресни и полезни неща, колкото и да й струваше това. Полагаше всички усилия лятната му почивка да бъде пълноценна. Ужасно се страхуваше, че генетиката му не е съвсем в ред, и се стремеше начинът му на живот да бъде максимално здравословен, та поне до известна степен да неутрализира всички възможни наследствени болести. Чувстваше се виновна пред сина си: та нали беше пияна, когато го зачена с пиян мъж! С мъж, когото бе видяла за пръв и последен път в живота си, за когото не знаеше абсолютно нищо освен името и местоработата му. И че е крадец. Кой знае от какво бе боледувал този мъж и какви са били родителите му! Понякога терзанията й бяха непоносими. В определени моменти дори искаше да намери Павел, за да го попита за здравето му, но се възпираше. Не можеше да го гледа. А и не можеше да допусне той да научи за детето.
С времето тя се успокои. Валерий беше вече на шестнайсет, отличен ученик и майката не забелязваше у него никакви признаци на сериозна патология. Май всичко се размина, облекчено си мислеше Вероника Матвеевна, като се вглеждаше в снажната фигура и красивото лице на сина си, и с гордост подписваше всяка седмица неговия пълен с отлични оценки бележник. Но тази радост трая по-малко от година. Веднъж на улицата тя срещна Павел. След като поговори с него няколко минути, разбра, че всичко е много по-лошо, отколкото бе очаквала. Ако не я бе излъгал, Павел имаше тежка полова психопатия, която се бе изразила отначало в ексхибиционизъм, а после в некрофилия. Но като гледаше бащата на своето момче, разбираше, че той не я е излъгал.
Павел поиска пари. И се започнаха местенията. И я обзе нов страх — да не би Павел да реши да разкрие тайната пред сина им.
Павел се гавреше с нея, изнудваше я за пари, оскърбяваше я, тормозеше я. Но тя търпеше. А сега, когато Валерик порасна, към старите й страхове се прибави още един — този път тя се страхуваше, че внуците й ще бъдат изроди. Защото се знае, че много болести се предават през поколение — децата се раждат здрави, а внуците плащат за греховете на дядовците си.
Когато в живота на Валерий се появи Елена Бартош, Вероника Матвеевна с ужас си помисли, че ако Павел научи за предстоящата женитба на сина си с момиче от заможно семейство, той вече няма да се задоволява с жалките трохи, които тя някак успяваше да откъсва от семейния бюджет. Но нищо не можеше да стори: нали не можеше да се премести при Павел и да контролира всяка негова стъпка! Когато вървеше по улицата, постоянно уплашено се озърташе, търсейки с поглед познатата тежка, подпухнала фигура, страхуваше се да не би Смитиенко да намери Валерий. Веднъж при нея дойде един чудесен младеж — Марат Латишев, който ужасно страдаше за Еля, и тя се зарадва, че се бе сдобила със съмишленик. Много разчиташе двамата да успеят да провалят сватбата, но не успяха. И в деня на сключването на брака тя помоли Марат да я закара до гражданското, защото се страхуваше да не би там да се появи Павел. Той изобщо нямаше съвест, можеше и да се появи и да стане голям скандал…
След като изслуша разказа на майка си, Валерий разбра, че изобщо не може да мисли за връщане при Еля. През нощта след този разговор Вероника Матвеевна се почувства зле. Той повика „Бърза помощ“, но инсултът смаза възрастната жена, преди лекарят да дойде. И ето че сега Валерий остана сам — без годеница, с парализирана майка и в пълна неизвестност какво ще прави по-нататък. Едва вчера бе лежал до Еля на плажа в Серебряний бор и животът му бе изглеждал ако не прекрасен, поне напълно задоволителен. Беше минал само един ден, а вече му се струваше, че всичко това не се е случило с него. Беше се озовал в друг свят — света на болестите, лекарствата, инжекциите, подлогите и борбата с раните от залежаване… Всичко рухна само за един миг.