— Твоят Серьожа сигурно ти е казвал, че по-добра от теб в кревата няма, а ти си повярвала.
— Не, не ми го е казвал.
Добре, помисли си Лариса, със секса не успях — я да опитам да те заприказвам. Всичко, само не и бой. Вчера от изненада, болка и ужас тя съвсем си бе изгубила ума, но днес успя да се стегне. Знаеше си този недостатък: щом се случеше нещо неочаквано, мигом се стъписваше и загубваше ума и дума. След известно време обикновено успяваше да се успокои и да мисли по-трезво, макар че вече беше късно и бе направила цял куп глупости.
— А какво ти е казвал? — попита мъжът.
— Казвал ми е, че е много привързан към мен, че с мен му е топло и спокойно. С него се познаваме много отдавна.
— Разкажи ми — поиска той.
Лариса се учуди, че това може да му бъде интересно. Но въпреки това започна да разказва дългата и не твърде весела история на познанството си със Сергей Артюхин. Едва ли щеше да разчувства този маниак, но поне можеше да отвлече вниманието му…
Като малки те живееха в един блок и ходеха в едно и също училище, само че Серьожа беше с пет години по-голям. Когато тя беше на тринайсет, изнасилиха я осем момчета, с които бе отишла в някакъв сутерен да слушат музика. Същата вечер Сергей я намери разплакана, с разкъсана рокля в градинката недалеч от блока. Разказа му всичко.
— Да вървим в милицията! — решително каза той, след като изслуша Лариса. — Ще ги намерят.
— Не, за нищо на света! — завъртя глава тя и отново се разплака. — Аз съм си виновна. Срам ме е. Трябваше сама да помисля. Сто пъти са ме предупреждавали за тези сутерени.
— А защо отиде, щом са те предупреждавали?
— Мислех, че на мен нищо няма да ми се случи. — Тя подсмръкна.
— Добре, не се тормози сега. — Сергей покровителствено я потупа по рамото. — Това място не подлежи на амортизация. Голяма работа — осем души! Плюй и отмини! И недей да плачеш. Знаеш ли още колко мъже ще имаш в живота си? Ще им изгубиш бройката.
— Какво приказваш! След всичко това нито едно момче няма да ме пипне повече…
— Ей че си глупачка! — разсмя се Артюхин. — Че кой ще разбере! Не е написано на лицето ти.
— Какво като не е написано! Сега съм някак омърсена… Ох, Серьожа, как ще живея занапред! — Тя се разрида, заровила лице в широката му гръд.
— Абе нормално ще живееш, успокой се. След една седмица няма и да си спомняш за тях. А освен нас двамата, никой друг не знае какво ти се е случило. И няма да научи.
Той я заведе у дома си, даде й игла и конец, за да зашие прекалено разкъсаните места по дрехите си. Не беше нужно много да се престарава: родителите на Лариса бяха отишли на курорт, а нея бяха оставили с прабаба й, която бе много стара и полусляпа.
След тази вечер Лариса разбра, че се е влюбила в осемнайсетгодишния Сергей Артюхин. Носеше това разгарящо се чувство вътре в себе си, грижливо го криеше от чужди очи и се грееше под лъчите му, които ставаха все по-горещи.
Лятото свърши, а през ноември Артюхин трябваше да отиде в казармата. След онзи случай те понякога се виждаха на улицата или в двора и Лариса плахо и нежно му се усмихваше, а той заговорнически й намигаше. На няколко пъти Лариса го видя с разни момичета и отровното жило на ревността всеки път пронизваше малкото й сърчице.
След две години Сергей се върна и Лариса разбра, че го обича още по-силно. През тези две години бе мечтала за него, бе мечтала как той ще се върне и ще я види — пораснала, красива — и непременно ще се влюби в нея. Но когато го видя отново, й стана лошо в буквалния смисъл на думата. Зави й се свят и сърцето й спря да бие. През тези две години така бе раздухала чувствата си, че сега щом видеше Сергей, едва не губеше съзнание. Умираше от любов. Само сляп човек не би го забелязал, а Сергей Артюхин не бе сляп.
Месец след завръщането си от казармата той я срещна в същата градинка, тя седеше на същата пейка, на която бяха разговаряли преди две години. Сякаш през цялото това време го бе чакала тук.
— Как е? — попита я весело и седна до нея.
— Аз те обичам — изтърси тя, безсилна да се овладее, и впери в него огромните си бездънни очи.
— Леле-леле! — Той извади цигари и запали. — Че на колко си години? На шестнайсет?
— Още съм на петнайсет.
— И вече си влюбена? — засмя се Артюхин.