Бях купил две бутилки вино саселла и помолих Пиеро да ми направи десетина сандвича с различен пълнеж. Той много предвидливо ми даде две чаши и две чинии, а в последната минута настоя да приема половин бутилка коняк, която, каза той, щяла да бъде завършек на вечерята и по тази причина трябвало да я имам.
Бях изчистил и изгладил костюма си, купих и чифт обувки втора употреба, след като си заложих часовника. Вече нямаше какво да правя, освен да чакам. Като протегнех глава през прозореца, виждах часовника на църквата в края на уличката. Беше седем без пет… Запалих цигара и за шести път пренаредих бутилките върху масата и оправих една гънка на кувертюрата. Устата ми пресъхна, сърцето ми биеше лудо, въздух не ми достигаше. От три дни тя се беше настанила в съзнанието ми и сега, когато щеше да дойде, приливът на чувства ме задушаваше.
Наложих си да седна във фотьойла, докато пушех. Дърпах така силно, че цигарата изгори езика ми и аз ядосано я изгасих, преди да съм я допушил.
Когато ставах да си взема друга цигара, чух почукване на външната врата. За една кратка секунда замръзнах със стиснати юмруци, задържах дъха си, а после бързо тръгнах по коридора, за да отворя вратата. Лаура Фанчино стоеше на улицата и ме гледаше. Беше облечена в строга синя ленена рокля, с голяма, сламена шапка, която закриваше част от лицето й. Носеше тъмнозелените слънчеви очила. Стоеше и ме гледаше безизразно с невидимите си очи, с ръце, кръстосани върху чантата, която държеше отпред.
— Здравей, Дейвид — каза тя. — Не съм ли точна?
— Да, изключително точна си — казах дрезгаво. — Няма ли да влезеш?
Отстъпих и тя мина покрай мен.
— Ето тук — посочих, отваряйки вратата на стаята си. — Страхувам се, че не е нищо особено.
Тя влезе в стаята и спря, оглеждайки се наоколо, после свали слънчевите си очила и се обърна усмихната към мен.
— Разкрасил си я, нали?
— Приятелите ми бяха щедри. — Затворих вратата. Чак тогава осъзнах колко малка е стаята. — Трудно ли ме намери?
— О, не. Имаше времена, когато ходех в Скалата всяка седмица.
Тя свали шапката си и я сложи заедно с чантата върху скрина. След това отиде до огледалото над камината, разпусна косата си и леко я вдигна с белите си тънки пръсти.
Стоях и я гледах, като не вярвах, че тя действително е тук.
— Когато вятърът духа откъм операта, лежа и слушам музиката — казах.
Тя се обърна засмяна.
— Естествено катедралите и музиката си подхождат, нали? Как върви книгата?
— Отдавна не съм работил по нея. Понякога в продължение на седмици не пиша.
Осъзнавах, че съм ужасно скован и официален, но нищо не можех да направя. След като тя беше тук, толкова близо до мен, изведнъж ме обзе безпокойство и смущение.
— Това ли е ръкописът? — Тя отиде до масата. — Може ли да хвърля един поглед?
— Щом искаш.
Тя разтвори ръкописа напосоки и прочете една страница със ситно изписани букви.
— Колко хубав почерк имаш. Толкова е стегнат и толкова много си изписал.
— Дори не съм стигнал до половината.
— Нищо чудно, че ти отнема много време.
Последва дълга пауза. Тишината ме потискаше.
Имах внезапното усещане, че срещата ни няма да е успешна. Бях така напрегнат, че ми се прииска да не беше идвала.
— Може би ще искаш сандвич? — запитах, чувствувайки колко безнадеждно грубо звучаха думите ми. — Не си ли гладна?
Тя затвори ръкописа и се обърна. От погледа й кръвта започна да пулсира в слепоочията ми.
— Гладна ли? Да, гладна съм, Дейвид. Гладна съм през последните четири години.
Часовникът на църквата удари девет, когато тя изведнъж се раздвижи и се отдръпна от мен.
— Налага се да тръгвам, Дейвид. Трябва да се върна до единадесет.
— Остани още малко. Не можеш ли да се обадиш по телефона?
— Не. Казах, че ще се върна до единадесет.
Вече беше седнала на края на леглото. В тъмнината успях да забележа, че започва да се облича. Движенията й бяха много бързи. Когато се опитах да стана, тя се обади:
— Не ставай, скъпи. Моля те, остани си в леглото. Няма място за двама ни.
— Как ще се прибереш? — запитах.
— Оставих колата си край парка нагоре по улицата. Ако бързам, мога да стигна за час и половина.
— Нали ще внимаваш?
Тя се засмя.
— Толкова ли съм ти скъпа сега, Дейвид?
Почувствувах как гърлото ми се стяга.
— Да, повече от който и да е друг в живота ми.
— Радвам се. Съжаляваш ли за това, което се случи?
— Не, а ти?
— Малко. Винаги има усложнения и сърдечни болки, когато си намериш нова любов.
— Да, но има и компенсации.
Тя приглади роклята около ханша си, след това се обърна, сложи шапката и взе чантата си.