— Стой си там, Дейвид, мога да изляза и сама.
— Ама че работа — казах и се засмях. — Ти не хапна нищо, а бях приготвил толкова неща.
Тя пристъпи и седна на леглото.
— Но сега не съм гладна, скъпи — рече и се наведе над мен, докосвайки с ръце голите ми гърди. — Довиждане, Дейвид.
Устните й се сляха с моите за един дълъг момент, после тя ме тласна леко назад и се изправи.
— Кога ще дойдеш пак? — попитах, държейки я за ръката.
— Искаш ли да дойда отново?
— Разбира се, толкова често, колкото ти е възможно.
— Не зная, може би следващата седмица. Ще дойда, когато успея да се измъкна.
— Ей, почакай — възразих, сядайки. — Не можеш да си тръгнеш така. Трябва да ми кажеш нещо по-определено, Лаура. В понеделник?
— Понеделник е почивният ден на сестрата.
— Тогава вторник.
— Във вторник му чета.
— Тогава кога?
— Не зная. Днес не ми беше лесно да дойда. Дейвид, през последните четири години живях като отшелница, разбираш ли? Не е допустимо изведнъж да тръгна от вилата, без да имам някакво солидно извинение. Не мога много често да оставам до толкова късно.
— Но, по дяволите! А с мене какво ще стане? Трябва скоро пак да се видим. А следобед не можеш ли да идваш? Между два и пет тук е тихо. Ела следващата сряда.
— Ще се опитам, Дейвид, но не ми е възможно да ти обещая. Забрави ли какво ми каза?
— Какво съм ти казал?
— Каза ми да не бъда толкова сигурна, че той няма да разбере. Спомням си всяка дума, която ти произнесе. Той може да загрее много бързо. А ти вероятно ще се издадеш. Това няма да му е много приятно, нали?
— Защо ми го напомняш? — запитах рязко. — Искаш да подчертаеш колко съм непочтен ли?
— Не бъди глупав, Дейвид. Няма нищо непочтено, когато двама души се влюбят един в друг. Аз само се опитвам да ти покажа, че трябва да бъдем много внимателни, ако искаме да не го засегнем.
— Тогава ще трябва да чакам, докато отново можеш да дойдеш.
— Няма друг начин. Запомни, че през цялото време, докато не се виждаме, аз ще мисля за теб. — Тя ме докосна по лицето. — А навярно тези кратки два часа са означавали повече за мен отколкото за теб. — Отвори чантата ой и извади лист хартия. — Какъв е, телефонният ти номер?
Дадох й го.
— Ще ти позвъня, когато мога да дойда. И слушай, Дейвид, моля те, не ми звъни. Има още един телефон в неговата стая, а сестрата е много любопитна. Може да ни чуе. Обещаваш ли, че няма да ми се обаждаш?
— Обещавам. Но нали ще се опиташ да дойдеш скоро?
— Разбира се. А сега трябва да изчезвам. Довиждане, скъпи.
— Почакай! Забрави брошката. — Скочих от леглото, отидох до чекмеджето на масата и я извадих. — Щеше да бъде много смешно, ако отново я забравеше.
Тя я пусна в чантата си.
— Целуни ме, Дейвид.
Взех я в обятията си и я целунах страстно. Държах я така известно време, след това тя се освободи, леко задъхана.
— О, скъпи, ти си великолепен любовник. Как ми се иска да можех да остана още мъничко! Мисли за мен, Дейвид — тя се изплъзна от прегръдката ми, отвори вратата и изтича по коридора.
Последваха дни на очакване. Не разчитах да ми се обади до понеделник, така че съботата и неделята минаха много спокойно. И двата дни работих, в неделя имах късмет да развеждам една група от десет души, които ме наеха за целия ден, за да отидем с две коли до височините край Милано. Този ден спечелих пет хиляди лири.
Когато се събудих в понеделник, си казах, че през деня сигурно ще ми се обади. Щеше да ми каже, че ще дойде в четвъртък или в петък, така че цялата седмица щях да имам какво да очаквам.
След това се сетих, че тя не каза кога ще позвъни. А ако се обади, докато ме няма? Хазайката ми е стара пияница и никога не запомня никакво съобщение, тя дори може и да не отговори на телефона.
Тази неочаквана пречка ме обезпокои. След като си помислих, реших, че няма да се обади до десет часа. Можех да изляза, да си купя някаква храна, а след това да чакам, докато позвъни. Имах пет хиляди лири в джоба, така че нямаше нужда да ходя на работа. Всъщност исках да съм в стаята си и да мисля за нея. Всяка минута щеше да бъде изпълнена с напрегнато очакване.
Станах, избръснах се, облякох се и излязох. Купих хляб, сирене, наденички, бутилка розе и два вестника. Върнах се обратно в стаята си малко след девет.
Прочетох вестниците, взех една тетрадка със записки и се опитах да се съсредоточа върху нова глава от книгата си, но мисълта ми оставаше заета от Лаура. Скоро отместих настрана тетрадката.
Вече беше единадесет и половина. Всеки момент щеше да позвъни.
Но тя не се обади.
Минутите прерасваха в часове. Телефонът звъня три пъти — всеки път за някой друг от къщата. В три часа вече бях готов да излазя по някоя стена.