Останах в мрачната стаичка до късно през нощта и когато заспах във фотьойла си в един без двайсет, все още нямаше вест от нея.
Не се обади нито във вторник, нито в сряда. През цялото време стоях в стаята си и чаках.
Така бях намразил Бруно Фанчино, както никого не съм мразил през живота си. Вече се радвах, че е безпомощен и не може да говори. Наричах го с всички неприлични думи, които ми идваха наум. Надявах се да умре, дори се молех за смъртта му.
В четвъртък сутрин все още седях във фотьойла и чаках. През последните два дни не се бръснех и почти не спях. Бях в убийствено настроение, нервите ми бяха изопнати до краен предел, най-слабият звук направо ме измъчваше.
Около обяд, когато беше най-горещо, телефонът иззвъня.
Едва не изкъртих вратата, изтичах като побъркан до телефонната кабина.
— Ало? — извиках, притискайки слушалката до ухото си. — Кой е?
Мъжки глас каза:
— Мога ли да говоря със синьора Лучили?
Тряснах слушалката върху вилката и се озъбих на апарата, който ме подлудяваше. Когато звънна отново я грабнах и изпсувах мъжа от другата страна на линията. Хвърлих слушалката и влетях в стаята си.
До прозореца беше застанал Джузепе с изплашено изражение върху впиянченото си лице.
— Какво искаш? — изкрещях. — Какво правиш тук?
— По-спокойно, Дейвид — каза той. — Какво се е случило? Да не си болен?
— Изчезвай! Върви по дяволите!
— По-спокойно, бедното ми момче — започна той. — Какво ти се е случило, че изглеждаш така? Седни и ми разкажи. Няколко дни не съм те виждал и не предполагах, че ще те намеря в това състояние.
— Не искам да ти разказвам — казах. — Изчезвай!
— Не мога да те оставя така. Сигурно има нещо, което бих могъл да направя за теб. Имаш ли нужда от пари?
— Нищо не искам. Ще си тръгнеш ли?
Той стисна белите си изкуствени зъби и капилярите на зачервения му нос станаха тъмночервени.
— Вероятно е жена? — запита той. — Моля те, послушай ме, нито една жена не заслужава …
Отидох до него и го хванах за реверите.
— Какво знаеш ти за жените, пияндур, стара отрепка? Не ми говори за жени! Изчезвай, преди да съм те изхвърлил!
Блъснах го толкова силно към вратата, че едва не падна.
— Но аз съм твой приятел, Дейвид — заоплаква се той, хващайки се за вратата, за да запази равновесие. — Искам да ти помогна.
Изблъсках го от стаята и затръшнах вратата под носа му. След това грабнах една бутилка с вино и я запратих в камината с всичка сила. Бутилката се пръсна и из стаята се разхвърчаха стъкълца подобно шрапнел, червеното вино изцапа стената с петна като от кръв.
Беше четвъртък.
И в петък тя не се обади. Чаках до около шест часа. После отидох до телефона и набрах номера й.
Стоях в задушната кабина, слушах бръмченето по линията, а сърцето ми биеше до полуда. Телефонът показа признаци на живот и женски глас каза:
— Домът на синьор Фанчино. На телефона сестра Флеминг.
Останах като закован, слухът ми беше изострен и се опитваше да долови всеки звук, който би ми показал, че Лаура е в стаята, но не се чу нищо друго, освен лекото дишане на сестрата и слабото шумолене на колосаната й престилка.
— Кой е, моля? — запита вече по-остро.
Много бавно и неохотно затворих.
Тръгнах по коридора към стаята си. Чувствувах се така, сякаш водя битка и съм заел най-лошото укритие. Тогава разбрах, че за мен тя означава повече от всичко друго на света. Тя бе заразила кръвта ми като вирус и това очакване сломи и последните сили, които ми бяха останали. От години живеех несретно и се самозаблуждавах, че някой ден това ще свърши, че ще направя нещо значително, а сега разбрах, че никога няма да се измъкна от блатото. Видях как бъдещето се пръсва пред очите ми като сапунен мехур и то само защото една жена с меден цвят на косата и фигура, която може да подлуди всеки мъж, не вдигна телефонната слушалка и не ми позвъни.
Както стоях пред вратата си с ръка на дръжката, реших да постъпя като всички слабовати, безгръбначни, мекушави пройдохи, получили удар, който ги поваля по гръб. Реших да изляза, да се напия и след това да отида при някоя уличница.
Отворих вратата и влязох в мрачната малка стая.
Лаура седеше на облегалката на фотьойла, със скръстени на скута си ръце. Полите на строгата й синя ленена рокля бяха добре изпънати над колнете.
Телефонът в края на коридора започна да звъни настоятелно — пронизителен звук, който допреди малко щеше да ме накара да побягна, за да отговоря. Но вече едва ли го чувах. Изведнъж той престана да бъде провокиращ тиранин, способен да спре биенето на сърцето ми и да ме превърне в задъхан безмозъчен тъпак. Сега не беше нищо друго, освен някакъв външен шум, анонимен като непознат по улицата.