Изгледах я продължително. Не бях срещал жена като нея. Седнала със скръстени ръце в скута, тя ме гледаше с виолетовите си очи, пламенни като горещи въглени и ме подлудяваше.
— Мисля, че бих направил всичко за теб.
ТРЕТА ГЛАВА
От гарата се спуснах по стръмна павирана уличка, която водеше към брега на езерото. Въпреки, че минаваше седем, слънцето все още печеше силно, а по улицата се движеха открити коли и отвеждаха новопристигналите посетители в хотелите.
Зърнах Лаура, която ме очакваше. Тя седеше на сянка на кея, тъмните очила закриваха очите й, лицето й беше безизразно като лист бяла хартия.
Две селянки без шапки, облечени в черно, стояха близо до Лаура и ме изгледаха с любопитство, докато пресичах улицата. От време на време й хвърляха въпросителни погледи.
Когато ме съгледа, тя стана и тръгна към пристана. Не се усмихна, не ми махна с ръка, нито пък изглеждаше доволна, че ме вижда.
Последвах я по стъпалата към пристана, където беше закотвена шестметрова моторница от полиран махагон и с излъскани метални части.
Тя влезе в лодката и седна на седалката с възглавнички.
Двете жени в черно все още ни наблюдаваха. Приближиха и се облегнаха на парапета. Сложих двата си нови куфара в лодката и скочих до Лаура.
— Можеш ли да управляваш лодка? — запита тя безучастно.
— Да — отговорих и отвързах въжето. С дълъг прът изтласках лодката от малкото, претъпкано пристанище, докато нагазихме в дълбокото.
— Пали се точно като кола — каза Лаура, а после тихичко прошепна: — Колко е хубаво да те видя, скъпи. Онези стари кукумявки искаха да чуят какво си казваме.
Натиснах стартера и машината се събуди. Включих на скорост, извих кормилото и отпуснах ръчната спирачка.
— Тук всеки следи всекиго — продължи тя и се облегна върху възглавниците. — След като поживееш тук, ще разбереш защо ти казах, че ще е много опасно да работиш някъде другаде освен във вилата.
Чувствувах неудобство и бях раздразнен. Огорчен бях, че не ме посрещна по-приветливо, но сега, след като ми обясни, ме доядя на себе си.
— Къде отиваме? — запитах рязко.
— Ще пресечем Лаго. Вилата се вижда оттук: онази бялата горе на хълма.
Откакто се установих в Италия бях идвал веднъж на Лаго Маджоре, магическото му очарование и красота ме завладяха. Сега, като се огледах, усетих как прелестта му отново ме обзема и киселото ми настроение се изпари.
Отляво виждах Изола Белла с класическите му градини, създадени през седемнадесети век от Боромео. Зад него в сянката беше разположен Пескатори — друг остров, където също е работил Боромео. А далеч наляво се намираха белите вили на Паланца, които Хемингуей описва в „Сбогом на оръжията“.
Точно срещу мен оттатък езерото се издигаха хълмове, покрити с дървета, в подножието им беше Ароло, малко селце с червени покриви и друго едно — Алберго.
Вилата, която Лаура ми показа, беше уединена в средната част на един хълм. Имаше вид на хубава къща с терасовидна градина с цъфнали цветя, тъмнозелени кепенци, затворени срещу слънцето и дълга веранда, засенчена от навес.
— Какво има, Дейвид? — внезапно запита Лаура.
Обърнах се и й се усмихнах.
— Побиха ме тръпки — отговорих. — Съжалявам, забравих го. Сега съм наред. Лодката е много хубава.
— Така е. Всичко, което притежава Бруно, е много хубаво — най-доброто, което може да се купи с пари. Ако има нещо, което не ни липсва, това са парите.
Отново ме побиват тръпки.
— Мога ли да спра лодката и да те целуна?
Тя се засмя.
— Не бива да го правиш. Може да ни наблюдават с бинокъл от някоя от онези вили. Тук само с това се занимават. Купи ли от Неврини всичко, което искаше?
— Повече дори, отколкото се нуждая. Но те настояваха да взема всичко.
— Ще ти потрябва, Дейвид. Можеш ли да си представиш, че това се случва с нас. Цяла нощ не спах и мислих за теб.
— И аз не успях да спя — казах, но не й признах, че мислих за съпруга й. — Разкажи ми повече за вилата: освен вие двамата кой друг живее там?
— Мария, готвачката. Внимавай с нея, Дейвид. Тя работи при Бруно от години, още преди аз да го срещна. Не ме одобрява и затова винаги ме следи. Бъди внимателен какво приказваш пред нея. Не й позволявай да започне да подозира нещо.
— Тя спи ли във вилата?
— О, не, ако беше така нямаше Да е възможно да дойдеш. Има къща в селото. Идва в седем сутринта и си тръгва в девет вечерта.