Сложих едната си ръка под раменете му, а другата — под коленете и го вдигнах. Очаквах, че ще е тежък, но се оказа толкова лек, че за малко да изгубя равновесие. Положих го непохватно върху леглото, издърпах завивките върху него и се отдръпнах. Дишах тежко и усетих, че съм се изпотил.
— Благодаря, Дейвид — каза тихо Лаура. — Вече можете да си вървите. Няма да сте ми необходим до осем часа утре сутрин. Моля, бъдете точен.
Поклоних се на Фанчино, след това на нея и излязох на верандата.
Чух как Лаура казва:
— Малко е несръчен, но ще свикне да те вдига. Ще включа радиото. Искаш ли да послушаш Шопен или да ти почета?
Недоумявах как ли ще й каже какво предпочита. Мислех си колко ли е ужасно за него да бъде като затворник в мъртво тяло, да очаква благоволението на хорската доброта, никога да не знае кога ли ще се уморят да му прислужват и вътрешно да е сигурен, че всички ще си отдъхнат, когато умре.
Стигнах началото на стълбището и чух първите акорди на етюд в ми бемол от Шопен. За момент се заслушах, а след това продължих надолу към къщата с лодките.
На следващата сутрин станах рано. Когато бутнах вратата и погледнах в стаята, съседка на Бруновата, пред огледалото сестра Флеминг нагласяваше касинката си. Тя беше висока кокалеста жена със свирепи кафяви очи, с дълъг и тесен червеникав нос и решителна уста с тънки устни. Беше над четиридесетте, но независимо от старомоминското й недружелюбно излъчване, успях да разбера, че е изключително способна жена, която в критични положения никога нямаше да се обърка, каквото и да се случеше.
Когато почуках и застанах на вратата, тя ме погледна остро.
— Вие ли сте новият? — запита на лош италиански и разпознах тънкия писклив глас, който бях чул по телефона.
— Да, синьора — отговорих на английски.
— Не ме наричайте така, достатъчно е, само „сестра“. След пет минути ще бъда готова. Как ви е името?
Казах й.
— Много добре, Чизхолм — рече тя. — Сигурно не трябва да очаквам да имате опит в подобна работа.
— Страхувам се, че е — отговорих, след като забелязах, че е решила да не ме одобри.
Тя направи нетърпелив жест.
— Всеки път казвам на мисис Фанчино да назначи човек с опит. Доктор Перели много лесно би могъл да намери някого, но тя сама е решила да се занимава с това. Е, да се надяваме, че ще бъдете по-добър от онзи ужасен Белини. Да ви кажа честно, ако друсате синьор Фанчино, ще бъда принудена да докладвам на доктор Перели.
— Няма да го раздрусам — обещах. — А тъй като и на двамата ни плащат, за да го гледаме, не разбирам, защо вие трябва да ме критикувате. Ако синьора Фанчино е доволна, вие също би трябвало да бъдете.
Излязох на верандата и си мислех, че не биваше да й говоря така, но тя ме бе раздразнила. Докато гледах надолу към терасовидната градина, видях Лаура да се спуска по пътеката, облечена в къси бели панталонки и блузка с гол гръб, а в ръката си размахваше плувна шапка.
Наблюдавах я и се удивлявах на красотата на тялото й. Искаше ми се да се обърне и да ме погледне, но тя не го направи. Стигна до стъпалата на пристана и изчезна от полезрението ми.
След няколко минути забелязах, че плува в Лаго.
— Вече съм готова — обяви сестра Флеминг.
Беше се приближила тихо отстрани, без да я забележа. Предположих, че ме е видяла как наблюдавам Лаура, стрелнах я бързо и проницателно. Живите й студени очи срещнаха моите и аз пръв сведох поглед.
— Последвайте ме — каза тя и тръгна по верандата към стаята на Бруно.
Той лежеше точно както го бях оставил предишната вечер. Взря се в мен и аз вдървено направих лек поклон. Очите му бяха изумително изразителни. Те ме поздравиха така ясно, все едно, че говореха. Когато го погледнах, изпитах чувство на неудобство, че започваше да ме харесва. Поне погледът му беше приятелски и пълен с интерес, но когато спря очи на сестра Флеминг, те изразяваха неприкрито безразличие.
Според инструкциите й аз го повдигнах от леглото, поставих го върху стола и много внимавах да не го разтърся. Дори сестра Флеминг изглеждаше доволна, тъй като видях изненаданото й одобрително кимване.
— Достатъчно, Чизхолм — каза тя. — Оттук нататък аз ще се справя.
Отново се поклоних на Бруно. Очите му като че ли казваха, че съм щастливец, след като не оставам в ръцете на тази зла жена.
Може и да съм си въобразил, че си е помислил така, но в онзи момент бях почти уверен, че тъкмо това искаше да ми каже.
Излязох и бързо тръгнах по пътеката, по стъпалата, които водеха към пристанището и към хангара за лодки. Скрит зад върбите, се взирах да зърна Лаура. Забелязах бялата й плувна шапка. Беше на около половин миля от мястото, където се намирах, и плуваше към мен.