Изчаках я.
Когато се хвана за пристанищната стена, казах:
— Добро утро, синьора.
Тя не се извърна, но видях как гърбът й се стегна.
— Не трябваше да си тук, Дейвид. Опасно е. Има един стар дявол, който живее в Пескатори и винаги ме наблюдава с телескоп. Вероятно и сега ме гледа. Моля те, иди си.
Това ме разяри.
— Да върви по дяволите! Във всеки случай той не ме вижда. Виж, Лаура…
— Все едно, Дейвид, моля те, иди си и внимавай никой да не те види.
— Искаш ли да направя още нещо, освен да изчезна? — рязко запитах.
— По добре изчисти лодката. Доктор Перели понякога я използува и нямам намерение да му давам повод за оплаквания. След като свършиш това, през остатъка от деня можеш да правиш каквото поискаш. И, скъпи, довечера ще дойда да те видя.
— Да — казах.
Тя ме погледна остро.
— Не си попаднал под въздействието на Бруновия чар, нали? — запита, движейки дългите си стройни крака във водата.
— Нямам намерение.
— Той е чаровен, Дейвид. Дори и сега се сприятелява с хората по-лесно от мен. Искаш ли да му станеш приятел?
— Едва ли — казах рязко. — Е, по-добре да се хващам с лодката.
Отидох до хангара, отключих вратата и влязох.
Когато започнах да вадя от шкафа препаратите за почистване, видях как Лаура се изправи на крака, свали шапката за плуване и разтърси косата си с цвят на мед. Застанала на ярката слънчева светлина, тя изглеждаше много красива, панталонките и блузката бяха прилепнали към тялото й. Държеше главата си отхвърлена назад, а ръцете върху гърдите си.
Усетих как устните ми пресъхват и трябваше да си наложа да не отида при нея. Тогава изведнъж си спомних за мъжа с телескопа от Пескатори. Вероятно позираше пред него, а не за мен.
Обърнах се разгневен и започнах да лъскам месинговата броня на лодката. Когато отново вдигнах поглед, тя беше изчезнала.
Лаура беше права. Бруно притежаваше очарование. В толкова неизгодно положение, неспособен да се движи и говори, с парализирани мускули на лицето, той имаше очи, с които можеше да печели приятели.
Тази вечер, когато отидох да го вдигна от стола и да го положа върху леглото, го намерих сам. Гледайки го, застанах колебливо и не знаех дали да си тръгна или да изччакам сестра Флеминг. Наканих се да си тръгна, но погледът му ме спря така твърдо, все едно, че ми каза да остана.
Той ме наблюдаваше с приятелски интерес и забелязах, че очите му ми задаваха въпроси. Започнах да му разказвам какво съм правил през деня.
Разказах му как съм почистил лодката и поправил магнитния скоростомер. Обясних му какво съм извършил и погледът му изрази одобрение.
— Някой ден, синьор — казах аз, — може би ще поискате да ви занеса до лодката и малко да ви поразходя. Ако вървя много бавно, няма да ви друсам. Това ще е малко разнообразие за вас, вместо да сте прикован само към тази веранда.
Погледът му ми подсказа, че много би искал, а после обърна подигравателно очи към сестра Флеминг, която тъкмо беше влязла, като че ли искаше да ми каже, че докато тя се грижи за него, няма никаква надежда.
Внесох стола и прехвърлих тялото му на леглото. Този път операцията премина дори още по-сполучливо и отново забелязах одобрителното кимване на сестра Флеминг.
В този момент влезе Лаура, аз се поклоних на Бруно и тръгнах към къщата с лодките.
Преоблякох се по фланелка и панталон, седнах пред отворения прозорец и запалих цигара.
Да, Бруно притежаваше очарование. Не страдах често от угризения на съвестта, но докато седях там, установих колко лошо е държането ми. Не помагаше, когато си казвах, че ако не аз бях любовник на Лаура, някой друг щеше да заеме мястото и че това беше неизбежно. Ако Бруно имаше неприятен характер, вероятно, бих възприел ситуацията без никакво угризение на съвестта, но след като открих, че той ми харесва, се замислих дали да не си стегна багажа и да се махна.
Но изкушението да остана в този луксозен апартамент беше голямо. Не можех да устоя и на мисълта, че след по-малко от четири часа Лаура ще прекара нощта с мен.
Замислих се за Лаура. Дали наистина беше влюбена в мен? Нямах представа. С нейната външност и пари тя можеше да избира измежду стотици мъже — при това мъже с пари. Тогава защо бе избрала мен?
Мислейки си с неудобство, за първата ни среща, сега ми се струваше невероятно, че жена в нейното положение би се хвърлила в ръцете на напълно непознат, с оръфани дрехи и без пари, както беше направила тя. Дали не е от онези жени, които не могат да живеят без мъж, какъвто и да е? След като Мария ми намекна, че Белини е живял в къщата с лодките, аз се чувствувах неловко с Лаура. Макар и да ме увери, че Белини не е живял там, започнах да се питам дали не лъжеше. Колкото повече си мислех за нея, толкова повече подозрението ми се изостряше. Дали Белини й е бил любовник? Имало ли е друг преди Белини? Тя е тук повече от четири години, а Белини е останал само три месеца.