— Би ли поел риск? Зная, че всеки си има цена, нали така? Зная, че бих била готова да извърша нещо, ако цената е достатъчно висока.
Изведнъж ме обзе инстинктивното чувство, че се движа по опасен терен, като слепец, който усеща, че е на ръба на речния бряг и още една стъпка ще го отведе във водата.
— Ще кажа, че бих направел всичко — казах, опитвайки се да говоря несериозно. — Но предполагам, че ще зависи от това за колко пари става дума.
— Да, така е. — Пръстите й се раздвижиха по гърдите ми. — Представи си, че става дума за триста милиона лири.
Поех дълбоко въздух. Не бях мислил за такива суми. Триста милиона лири се равняваха на около двеста хиляди английски лири.
— Съществува ли такава сума?
— Имението на Бруно струва почти толкова, а вероятно и малко повече. Без да слагам вилата в сметката. Разбираш ли, Дейвид, ако аз съм свободна и парите са мои, ако ти поискаш да се ожениш за мен, бих ти дала половината от тях: сто и петдесет милиона. Не мисля, че ще можем да ги изнесем от страната, но ти би разполагал с възможност за някакъв бизнес в Милано или Рим. Ако поискаш, ще ми ги върнеш, когато натрупаш повече пари или още по-добре, бих станала твой партньор. Това ще ми хареса, Дейвид. Би събудило интереса ми към живота.
— Никога не съм имал представа, че ще бъдеш толкова богата — казах безизразно. — Сигурна ли си, че всички пари ще останат на теб, когато той умре?
— Да, виждала съм завещанието. Той притежава още повече но част от тях ще останат на дъщеря му. Аз наследявам две трети, а тя — една трета от цялото му състояние.
— Не знаех, че той има дъщеря.
— Първата му съпруга починала три или четири години преди да се срещнем. Дъщеря му е на деветнадесет години. В момента е в Англия и завършва образованието си.
— Ще се връща ли тук?
— Вероятно, не зная. Триста милиона, Дейвид! Изгледите са вълнуващи, нали?
— Няма смисъл да строим пясъчни кули, Лаура. Възможно е той да живее още години.
— Зная. — Огьнчето на цигарата й просветна и изгасна в тъмнината. — Изглежда ужасно да продължава да живее. Освен това той не получава никаква радост от живота.
Не отговорих нищо.
— Сънувах, че е мъртъв — каза тя след дълга пауза.
— Е, добре, само че не е — отсякох рязко. — Да забравим това, Лаура.
— Не разбираш ли, че животът му наистина се държи на косъм? — продължи тя все едно, че не ме е чула. — Някой ден ако го вдигнеш и той се изхлузи, ще падне на земята и ще умре.
— Няма вероятност да падне, щом аз го държа — казах.
— Случват се злополуки. — Отново студените й пръсти се плъзнаха по голите ми гърди. — Триста милиона са много пари, Дейвид, половината за теб, половината за мен.
— Какво ми предлагаш, Лаура? — запитах остро.
— Не смяташ ли, че ще бъде акт на милосърдие, ако го изпуснеш?
Не повярвах, че говори сериозно. Не беше възможно. Държеше се толкова тихо и спокойно, гласът й звучеше напълно нормално, ръката й играеше с моята и все пак ми предлагаше да убия съпруга й.
— Ти мислиш, че ще бъде милосърден жест, ако той случайно падне — казах. — Защо да говорим за това? Няма вероятност да се случи.
— Но скъпи, възможно ли е да схващаш толкова бавно? Би могъл да го изпуснеш, когато го вдигаш, нали?
Вече не можех да дишам. Реших, че е време да я напердаша здравата.
— Това ще бъде убийство, Лаура.
Пръстите й леко играеха по ръката ми.
— Не бъди глупав, Дейвид, няма да бъде. Щом трябва да го наречеш някак, кажи, че е убийство по милост. Ако кон си счупи крака, ще го застреляш, нали?
— Бих искал да зърна лицето на съдията, когато му разказваш това.
— Съдия ли? Какво общо има съдията със случая?
— Много общо. Това ще е убийство, Лаура. Не разбираш ли?
— Какво значение има? — запита тя с известно нетърпение. — Кой ще узнае? Повечето мъже не биха се поколебали. С триста милиона могат да си купят много неща, а освен това, скъпи, продължавам да твърдя, че за самия Бруно ще бъде много по-добре.
— А ако ме хванат, ще стигнат ли, за да откупя живота си? — запитах. — Ще те спасят ли от обвинение в съучастничество? Дяволски сигурен съм, че триста милиона няма да стигнат!
— Не се тормози толкова. Казвам ти, никой няма да разбере. Ще бъде нещастен случай.
— Естествено, че всички ще разберат! — Наведох се и запалих лампата. Погледнах я. Тя примигваше към мене и слаба усмивчица играеше на сочните й червени устни, ръцете покриваха гърдите й, а червеникавата й коса беше разпиляна по възглавницата.
— Трябва ли да палиш лампата? — запита тя жално.
— Слушай! — обърнах се към нея грубо. — Мотивът за убийството вони от цяла миля! Полицията има нужда единствено от добър мотив! Само трябва да влязат в тази стая, за да разберат, че сме любовници. Не се заблуждавай, че Мария и сестра Флеминг ще си държат устите затворени. Те ще кажат, че съм живял тук. Нямаме никакъв шанс да се отървем!