Да, можех да го изпусна. Беше лесно. Щеше да падне върху мозаечния под. Помислих си за крехкото му изтъняло тяло. Нямаше да страда. При подобно падане щеше да умре по-бързо, отколкото ако куршум пробиеше черепа му.
Почувствувах как лицето ми се изпотява.
Сега, всеки път щом го вдигна, щеше да ми минава мисълта, че ако го изпусна, ще получа сто и петдесет милиона лири. Тя наистина ми пусна муха в главата. Но щеше да е убийство и аз нямаше да го извърша. Нямаше и да си помислям за това.
Спрях да лъскам, за да избърша потта от лицето си.
— О, Дейвид…
Така ме стресна, че като се обръщах, изпуснах кутията с боя.
Беше с белия си бански костюм, с плувната шапка в ръка. Лицето й беше малко бледо, а под очите имаше кръгове. Тя ми се усмихна колебливо и с неудобство.
— Съжалявам. Не исках да те стресна.
— Струва ми се, че тази сутрин нервите ми са изопнати — казах и се наведох да вдигна кутията с боя. — Ти наистина се появи като привидение.
— Трябва да пазарувам в Лавено. Лодката готова ли е?
— Да.
— Искам да дойдеш с мен. Ще има нещо за носене.
— Ще свършиш ли до един час?
— Да.
Тя се обърна и закрачи с грациозната си походка надолу по стълбите към басейна. Останах загледан в нея и тръпки ме полазиха от петите до косата.
Тя се спусна по стъпалата към пристана, изглеждаше самоуверена и прекрасна в ябълковозелена рокля и голяма сламена шапка. Белите й мрежести ръкавички и бели обувки подчертаваха роклята и я правеха да изглежда като скъп манекен, представяща модел във „Вог“.
— Аз ще карам — заяви тя, след като запалих моторницата. Седна на предното място зад кормилото, а аз зад нея.
Караше бързо и опитно и се придържаше към брега. Минахме покрай Рено, Черо, после изведнъж тя намали и насочи носа на лодката към едно заливче, скрито от плачещи върби. Вкара лодката под тях и я остави леко да се люлее. Обърна се с лице към мен.
— Исках да поговорим тази сутрин, Дейвид.
— И аз си мислех, че ще поискаш — рекох и зачаках.
— Снощи бяхме като непознати, беше ужасно.
— Разисквахме много ужасна тема.
— Ти нали не вярваш наистина, че искам да се отърва от Бруно?
— Зная това, което ти ми каза, Лаура.
— Това, което съм казала, и онова, което имам предвид, са две различни неща.
— Надявам се.
Тя ме изгледа тревожно.
— Всичко ли разруших между нас, Дейвид?
— Ти наистина ме стъписа.
— Но аз не исках! Моля те, повярвай ми, скъпи. Нищо няма да се случи на Бруно. Дори в този момент да ми кажеш, че ще направиш нещо, няма да ти позволя, а ако ти го извършиш, никога няма да ти го простя.
— Не се тревожи за мен. Няма да направя нищо подобно. Не е моя идеята да убия беззащитен човек.
— Точно така. И аз не се забавлявам с подобна идея.
— Хайде да го забравим, Лаура.
— За всичко е виновен сънят ми, скъпи. Беше толкова ясен сън. Ти го повдигаше. В стаята се намирахме доктор Перели, сестра Флеминг и аз. Когато го повдигаше от стола, нещо се случи — ти се подхлъзна. Доктор Перели извика, Бруно падна с главата надолу към пода. Краката му останаха в ръцете ти, а главата удари…
— Млъкни! — извиках, хващайки я за ръката. — Не искам да слушам!
Тя се втренчи в мен, очите й имаха странен израз — въпросителен, напрегнат поглед, като че ли искаше да проникне в създанието ми и да види какво има там.
— Но, Дейвид, не зная какво те прихваща. Защо ми крещиш така?
— Крещях ли? — Пуснах ръката й. — Съжалявам.
— Ти ме събуди, нали? Разбрал си, че сънувам и всъщност, когато започнах да говоря, аз бях напълно будна. Сънят ми се превръщаше в думи.
— Нека да оставим това, Лаура. Няма смисъл непрекъснато да се връщаме към него.
— Но аз искам между нас всичко да е наред, Дейвид.
— Наред е.
— Снощи ме уплаши, когато каза, че ще ме напуснеш. Нали няма да си тръгнеш?
— Нямам намерение да си тръгвам.
— Толкова се разтревожих. Моля те, Дейвид, кажи ми, нали сега ми вярваш, че не съм искала да убия Бруно?
— Да, вярвам ти.
— Ако можеше да го кажеш по-уверено — заговори тя неловко. — Бих искала да ти го докажа. Слушай, Дейвид, ако имах измерение да убивам Бруно, първо трябваше да се отърва от теб, не е ли така? Щях да ти предложа да си отидеш, тъй като ще търся някой друг и тогава щеше да си тръгнеш, нали? Но аз нямам намерение да се отървавам от Бруно, а повече от всичко на света искам ти да останеш тук при мен. Сега, кажи ми, моля те, че си убеден.
— Непрекъснато ти казвам да го забравиш.
Седеше и ме гледаше.
— Всичко наред ли е, Дейвид?
— Да, наред е.
Облегна се на мен, вдигна лицето си и аз я целунах. Устните й бяха меки и тя отговори на целувката. С ръце обви врата ми.