— Скъпи Дейвид, не зная какво бих правила без теб.
Аз се отдръпнах.
— Няма повече да живея в къщата с лодките, Лаура.
В очите й се прокрадна тревога.
— Но защо, скъпи?
— Това като че ли ни слага етикет. Бяхме луди, че го направихме. Ще си намеря стая в селото като Белини.
— Но тогава няма да бъдем заедно нощем.
— Може да се срещаме в някоя стая, но повече там няма да живея. Реших.
Отново ме погледна изпитателно.
— Значи помниш какво ми каза снощи? — запита. — Ти каза, че полицията има ужда само от добър мотив. Трябвало само да видят къщата с лодките, за да разберат, че сме любовници.
Зная какво казах.
— Ти не се страхуваш от полицията, нали, Дейвид?
С усилие обърнах очи към нея, но все пак го направих.
— Не се страхувам. Просто не ми е удобно да живея на това място. Твърде луксозно е.
— Добре, скъпи, но няма ли да ти е неприятно да си вземеш стая в селото? Ще бъде нищо и никаква.
— Свикнал съм с прости неща.
— Добре, щом си решил, не мога да те спра. Но това не означава, че няма да спим заедно, нали?
— Не.
— По-добре да не стоим тук повече. Имам много да пазарувам в Лавено.
— Добре, да тръгваме.
— И всичко е наред между нас, скъпи, нали?
— Всичко е наред.
Когато се върнахме от Лавено, Лаура я очакваше телеграма. Аз носех кашона с продуктите и щом я прочете, чух възклицанието й от изненада.
— От Валерия — прошепна тя. — Пристига следващия вторник.
В този момент откъм кухнята дойде Мария, за да попита дали Лаура е намерила телеграмата.
— Да, благодаря. От Валерия е. Пристига във вторник.
Лицето на Мария грейна и тя плясна от удоволствие с ръце.
— Синьор Бруно ще бъде толкова доволен.
— Надявам ое — каза Лаура с безразличие. — Страхувам се, че ще трябва да си намериш стая в града. Къщата с лодките ще ми е необходима щом синьорина Валерия пристига.
— Да, синьора.
Лаура погледна Мария.
— Знаеш ли къде може да потърси стая, Мария?
— Може би в гаража — отговори Мария. — Джам Бичи ми каза, че искал да даде стая под наем.
— Опитай там, Дейвид — каза Лаура, прекоси хола и влезе в стаята а Бруно.
Чух я да казва:
— Валерия се прибира, Бруно. Трябваше да ме предупреди по-отрано. Мислех, че до септември няма да се върне.
Вратата се затвори, а аз отидох в кухнята и оставих продуктите.
— Къде да намеря Бичи? — запитах Мария, когато тя започна да изпразва кашона.
— Точно преди да влезеш в селото. Най-прекият път е през градината след това по пътеката по хълма.
— Благодаря. — Запалих цигара. — Ще отида след обяд. Ти изглеждаше доволна, когато чу, че синьорина Валерия се връща в къщи.
— Доволна ли? — Мария ми се усмихна. — Доволна, и то много. Трябваше да се прибере по-рано. Достатъчно се е учила. Синьор Бруно копнее за нея. Когато тя се прибере, ще забележиш голяма промяна у него.
— Надявам се.
Докато очаквах обяда, реших какво ще направя.
Макар че Лаура ме убеди, че не е говорила сериозно, бях сигурен, че положението е опасно. Ситуацията беше стара като света: двама любовници и богат съпруг, който им пречи. Сумата беше огромна и следователно — огромно изкушение. Нямах доверие на Лаура, както нямах доверие и на себе си. Тя вече ми бе пуснала мухата. Ако останех дълго с нея не се знае кога щеше да ми повлияе. Можехме да извършим убийство, други хора също са го правили, току-виж и ние сме стигнали дотам.
От тази ситуация имаше само един изход. Трябваше да се измъкна. Нямаше да е лесно да скъсам с Лаура. Когато беше с мен, тя така непреодолимо ме привличаше, но знаех, че трябва да се разделям. Мисълта да се върна в мрачната си стая в Милано не ми харесваше, но в края на краищата всичко беше за предпочитане пред отвратителното чувство на безпокойство, което ме глождеше.
След шест дни Валерия се връщаше. Когато пристигне, ще си тръгна, си казах. Още шест дни и ще си стегна багажа и ще се върна в Милано.
Дълбоко съзнавах, че трябва да тръгна веднага, но изкушението да прекарам още няколко дни край езерото и няколко нощи с Лаура, беше твърде голямо за мен. Освен това, ако си тръгнех сега, вероятно Лаура нямаше да ми даде седемте хиляди лири, което представляваше седмичната ми заплата, а аз имах нужда от тези пари.
Дали Торчи нямаше новини относно паспорта ми? Беше обещал да се опита да уреди нещо за мен, макар и да ме предупреди, че цената ще е висока.
Реших след чая да отида в Милано и да си поприказваме. Не трябваше да го оставям с впечатлението, че вече не ме интересува дали ще напусна страната. Той може би знаеше нещо за Белини, а аз бях много любопитен да разбера що за човек е.
След обяда слязох в селото, за да потърся стая.