По пътя селото отстоеше на около миля от вилата, но ако минех през градинската порта, както Мария ме опъти, щях да се спусна по пътека по хълма, който гледаше към Лаго и да скъся разстоянието до три-четвърти миля.
Пътеката беше тясна: от едната страна се издигаше стръмно хълмът, а от другата — пропастта към Лаго. През деня беше безопасно да се използува, но не и нощем.
Джам Бичи беше нисък пълен човек с рунтави сиви мустаци и съвършено гола глава. Покани ме на горния етаж и ми показа стаята, която не представляваше нищо особено, но поне беше чиста. Разбрахме се за цената и му казах, че ще се пренеса по някое време на следващия ден.
— От вилата ли идвате? — запита той, гледайки ме с любопитство.
— Да. На мястото на Белини съм.
Той се намръщи.
— Този Белини! Радвам се, че си тръгна.
— Защо? Какво му беше?
— Какво ли? Всичко! Грубиян, непрекъснато се караше, гонеше момичетата, често се напиваше.
— Той в селото ли живееше?
— Отначало, но когато ни писна, се отървахме от него. Чух, че живеел в къщата с лодките. И добре направи.
— Сигурен ли сте за къщата с лодките? — запитах, целият нащрек.
— Остана там почти една седмица, преди да си тръгне.
— А защо си тръгна?
Бичи прокара мазна ръка по голото си теме и се намръщи.
— Забърка се с еда жена.
Разбрах, че няма да каже нищо повече, затова смених темата и го запитах дали би ми услужил с лодка.
— В свободното си време бих ловил риба.
— Може да използувате зелената лодка с мотора отвън. Ще я намерите на брега.
— Благодаря, ще ви кажа, ако ми потрябва.
По пътя към вилата премислих това, което току-що научих. Белини все пак беше живял в къщата с лодките. Значи е бил любовник на Лаура. Съмненията ми към нея отново се върнаха. Дали тя наистина планираше да убие Бруно или беше това, което предполагах: жена, която трябваше да има мъж — който и да е, дори пияница като Белини.
Следващата ми стъпка беше да разговарям с Торчи и да видя дали не би могъл да ми даде повече информация за Белини. Всяко сведение ще ми помогне да разбера какво се крие зад студената и непроницаема маска на Лаура.
Разхождах се безцелно из градината и спрях да погледам вилата. Кепенците бяха спуснати. В следобедната горещина всички, включително сестра Флеминг, се бяха оттеглили в стаите си за почивка. Бяха оставили Бруно да си почива на верандата.
Сега го виждах добре — сам и неподвижен, налегнат на сянка — и ми се стори, че ме наблюдава.
Изпитвах угризения спрямо него и като погледнах нагоре и го видях там, си помислих, че вероятно се чувствува ужасно самотен. Твърде лесно е на сестра Флеминг да каже, че той трябва да си почива, но му предстоеше цяла нощ, през която си почиваше и сигурно никак не му е приятно да го оставят денем сам, а в това време те да си отдъхват от него.
Импулсивно реших да се кача и да видя дали не иска компания, дори бих могъл да му почета. Отидох до къщата с лодките, взех от полицата „Животът на художниците“ от Васари и се върнах във вилата.
Почувствувах неудобство, когато погледът ми срещна неговия, и ми се прииска да не бях идвал. Но разбрах, че му е приятно да ме види и след известно колебание се приближих до него.
— Чета Васари — рекох, вдигайки книгата към него. — На някои места е забавна. Може би искате да ви почета малко?
Очите му светнаха от изненада и интерес.
— Има един хубав откъс за Бандинели и за враждата му с Челини — продължих. — Това би ли ви интересувало?
Той ми благодари с поглед. Изумително лесно беше да го разбере човек, стига да наблюдава очите му. Придърпах стол и седнах.
Прочетох му главата за Бандинели за по-малко от един час и когато свърших, вдигнах поглед, за да разбера дали му е харесало.
— Това е прекрасно произведение, като се има предвид, че е писано преди повече от четиристотин години, нали? — казах и оставих книгата настрани. — Десетина пъти съм прочел четирите тома. — След това му разказах за моята книга и докъде съм стигнал.
Забелязах, че проявява жив интерес към онова, което му разказвах. За мене беше нещо ново да открия заинтересуван слушател, когато говоря за собствената си книга. Толкова се отнесох по темата, че забравих за времето. Сестра Флеминг ме хвана точно по средата а ентусиазираното ми описание на подовата настилка на катедралата в Сиена.
— И какво си въобразявате, че правите тук? — кисело запита тя, а аз скочих на крака.
— Четях на синьора — отговорих. — По-лесно да минава времето.
Тя се готвеше да каже нещо, но случайно хвана погледа на Бруно, който толкова ясно й заповяда да млъкне, че раздразнено вдигна рамене и се обърна.