Той вдигна очи с надежда като че ли ме молеше пак да дойда. Кимнах и се спуснах по стъпалата към градината.
Лаура се появи от малката лятна къщичка с книга в ръка. Изчаках я да доближи до пътеката.
— Ще имате ли нещо против, ако отида в Милано тази вечер? — запитах, усещайки, че сестра Флеминг ни наблюдава от верандата. — Искам да взема някои книги.
Тя кимна.
— Нямам нищо против. Искаш ли да вземеш колата?
— Ако е удобно.
— Да, вземи я. Аз ияма да излизам.
Поклоних й се и тръгнах към къщата с лодките, за да се преоблека.
Десет минути по-късно летях по пътя към Сесто Календо, а след един час бях в Милано.
Оставих колата на паркинга на катедралата и влязох да потърся Торчи. Открих го да се припича на слънце край главния вход с поглед нащрек за удобна чанта.
— Синьор Дейвид! — възкликна той и лицето му светна. — Какво удоволствие! Къде бяхте? Отдавна ви търся.
— Хванах се на работа край Лаго Маджоре.
Той вдигна рунтавите си вежди.
— Отказахте ли се от катедралата?
— Засега. Надявам се да се върна следващата седмица. Как върви работата, Торчи? Като че ли не си много зает? Искаш ли да пийнем по нещо?
— Разбира се. Имах успешен ден, а след половин час ми предстои среща със Симона. Но да пийнем. Тя икога не е точна.
Докато вървяхме по булевард Виктор Емануил, го разпитах за Симона.
— Много е добре — каза Торчи. — В момента пак работи като модел. Нае я една американка. Симона се държи винаги добре, когато има с какво да се занимава. — Хвърли ми любопитен поглед. — Още ли не сте си променили решението за диамантената брошка?
— Това е минала история, Торчи — казах и отворих вратата на кръчмата на Пиеро. — Вече не е примен. Забрави я.
Пиеро ни донесе бутилка кианти. Изглеждаше много доволен, че ме вижда.
— Надявах се, синьор, че пак ще доведете красивата синьора — обърна се той към мен.
— Вероятно някой ден пак ще дойде — отговорих.
Когато той си тръгна, Торчи запита:
— Значи все още виждате синьората?
— Остави я на мира — казах и напълних две чаши с вино. Бутнах едната към него. — Наздраве!
Отпихме.
— Синьор Дейвид — обади се Торчи, след като избърса устата с опакото на ръката си. — Имам новини за вас.
— Какви новини?
— За паспорта.
— Добре, продължавай — казах. — Какво за паспорта?
— Джакопо дойде да ме види снощи. Бил е болен, но отново е на работа. Казва, че ще уреди нещата.
— Може ли да се разчита на него, Торчи?
— Да се разчита ли? — Торчи плясна по масата с ръка. — Няма друг като него. Той е най-добрият в страната. Почувствувах лек сърбеж от възбуда по гърба си.
— Искаш да кажеш, че наистина ще направи нещо?
Торчи изкриви лицето си в гримаса.
— На известна цена.
— Да, разбира се, на известна цена. — Макар че очаквах тази пречка, почувствувах как надеждите ми се разбиват. — Каза ли колко?
— Шестотин и петдесет хиляди.
— Той луд ли е? — Гласът ми се извиси. — Шестстотин и петдесет хиляди! Та това е грабеж!
Торчи бързо надзърна зад рамото си, но в помещението нямаше друг, освен Пиеро, който си работеше на тезгяха.
— Зная, обясних му, че не може да прави бизнес при такива цени, но той изобщо не ме слуша. Твърди, че страхотно рискува. Самото получаване на бланките за паспорта струва маса пари. Казва, че има много хора, на които трябва да се заплати. За самия него не остават повече от десет хиляди.
— Лъжец!
Торчи вдигна рамене.
— Работата се изпипва много тънко, синьор Дейвид. Виждал съм някои проби. Няма да имате никакви неприятности.
— Аз нямам парите.
Торчи ме погледна хитро.
— А може би красивата синьора ще ви даде на заем?
— Нея не я намесвай, Торчи!
— Извинете, беше само едно предположение.
Пресуших чашата си и отново я напълних, после плъзнах бутилката към Торчи.
— Винаги съм смятал, че градя въздушна кула с тази моя идея — казах. — Изглежда, че ще трябва да остана тук докато изгния.
— Толкова много ли искате да се върнете в Америка?
— В Америка мога да си изкарвам препитанието, Торчи. Аз съм архитект.
— Да, разбирам. Е, може би пък ще ви се усмихне щастието. Пак ще говоря с Джакопо. — Дали няма да свали малко. Остави това. Как е Джузепе?
— Съвсем същия. Всяка вечер се напива, но денем работи много.
— Той е силен като вол. Сетих се какво исках да те питам, Торчи. Срещал ли си някога мъж на име Белини? Първото му име не го зная. Едър, грозен и пуши пури.
Торчи изглеждаше като стреснат.
— Марио Белини? Да, познавам го. Имаше стая на Виа дел Понте. Защо питате?
— Що за човек е?
— Не е добър човек. Буен.
— Той в Милано ли е?
— Сега не е. Изчезна преди около четири месеца. Чух, че бил в Рим.