— Млъкни! — казах и се отдръпнах. — Не искам да слушам такива приказки.
— Знаеш ли, Дейвид, като че ли се изкушаваш, не е ли така?
— Не! И не ми говори вече за това.
— Ела и ме прегърни, скъпи. Не се отдалечавай от мен.
Колебаех се, гледах я легнала, после се приближих отново до нея и я прегърнах.
— Дейвид, какво ще направиш с парите си, когато ги получиш?
— Не можеш ли да ме оставиш на мира? Не искам да говоря за това.
Тя вдигна лице към моето.
— Добре, тогава въобще да не си говорим.
Когато се наведох да я целуна, почувствувах как изведнъж настръхна и притисна с пръсти ръката ми.
— Там има някой! — прошепна тя.
— Нищо не чувам.
— Но аз чух. Сигурна съм. Иди и виж. Внимавай да не те видят.
Станах от леглото и бавно приближих прозореца. Луната беше скрита зад върбите, аз се вглеждах в черната сянка. Не видях нищо.
Лаура дойде и застана зад мен.
Чух слаб шум на гребла.
— Има някой долу с лодка — прошепна тя. — Усещах я как трепери.
— Сигурно някой рибар — казах тихо. — Няма защо да се плашим.
— Иди долу и виж, Дейвид. Рибарите, никога не идват до вилата. Погледни откъм плувния басейн.
— Не смятам …
— Моля те, Дейвид!
Слязох по стълбата и прекосих бетонната пътека до басейна. Сега съвсем отчетливо чух пляскането на весла. Лодката се плъзгаше навътре и то бързо, но все пак се придържаше близо до брега.
Не успях да я видя, вдигнах рамене и се обърнах, за да се върна в къщата. Изведнъж спрях и започнах да душа.
Съвсем неотдавна тук е бил някой, който пуши пури.
ПЕТА ГЛАВА
На следващата сутрин не видях Лаура. Сестра Флеминг ми каза, че двете с Мария са заети, тъй като приготвят стаята на Валерия. Запълних времето до обяд, като пренесох багажа си до стаята над гаража на Бичи и се устройвах, наблюдаван с интерес от него.
Не съобщих на Лаура за дима от пура, който бях усетил край плувния басейн. Казах й, че някой е бил наблизо в лодка, но не съм успял да го видя.
Тя беше смутена и разтревожена и си тръгна почти незабавно, щом се качих.
Недоумявах кой може да е бил човекът в лодката. Дали не е Белини, но той не е единственият мъж в Италия, който пуши пури, си казвах.
След като доколкото успях, направих новата си стая уютна, се върнах във вилата. По пътя си мислех за завещанието на Бруно и за изключителното съвпадение на сумата, която бих получил, ако останех на служба при наго до смъртта му. Шестотин и петдесет хиляди лири. Само като си помислех, се изпотявах — такава беше цената на паспорта и на свободата ми!
Вече се раздвоявах какво да направя — дали да напусна вилата, когато Валерия пристигне или да се откажа от тази идея и да остана с надеждата, че Бруно ще умре и аз ще си взема парите.
Ако си тръгнех от вилата, трябваше да се сбогувам с всички шансове да напусна Италия. Нямаше надежда да събера шестотин и петдесет хиляди лири, освен ако някой не ми ги даде или не ми ги остави в наследство.
Изкушението да остана беше силно, но знаех, че трябва да си тръпна. Ако не бях нащрек, мисълта колко удобна би била за мен смъртта на Бруно щеше непрекъснато да се връща в съзнанието ми. През нощта, когато се обръщах и се мятах в малкото си легло, имаше моменти, в които ми се искаше да го бях изпуснал.
Така не можеше да продължава. Трябваше да си тръгна, щом Валерия пристигне.
Следобедът беше изключително горещ и задушен, за да се седи на сенчестата веранда. Намерих Бруно в стаята му. Кепенците бяха спуснати и електрическият вентилатор движеше тежкия въздух. Когато ме погледна, изглеждаше изморен и изтощен.
— Твърде горещо ли е да ви чета? — запитах. — Или да се опитам и да видим как ще върви?
Каза ми с очи да продължавам, затова седнах и зачетох разказва на Васари за живота на Джото. Бях стигнал до средата, когато чух, че телефонът звъни. Вдигнах поглед. Бруно гледаше към апарата. Колебаех се, тъй като не знаех дали Лаура няма да вдигне слушалката в другата стая. Тъкмо се готвех да стана и спря да звъни.
Продължих да чета. Двадесет минути по-късно влезе Лаура в бледосиня ленена рокля и голяма широкопола шапка. Тя внесе атмосфера на потисната възбуда.
— Извинявайте, че ви прекъсвам — рече — но отивам до Стреза. Станито току-що ми телефонира, че перлите ми са готови. Миналият месец му ги оставих да ги почисти. Трябват ми малко пари.
Погледнах Бруно. Забелязах озадачен, подозрителен израз в очите му. Сигурно недоумяваше, както и аз, защо тя излизаше в този горещ следобед, когато магазините в Стреза щяха да са затворени.