Смърт край Лаго Маджоре

Бичи ми посочи един стар посмачкан Фиат.

— Можеш да вземеш тази. Купи си бензин. Няма да ти взема пари за колата.

Благодарих му и придвижих колата до помпата.

Докато я пълнех, Лаура се спускаше по пътя в Алфа Ромеото. Щом ме видя, рязко спря и ми махна с ръка.

Отидох до нея.

— Дейвид, забравих да ти дам парите.

Беше бледа, но очите й блестеха, имаше някакви искрички в тях, които не бях забелязвал по-рано.

— Още не е време, нали? — казах.

— По-добре да ти ги дам, преди да съм забравила. — Тя отвори чантата си и ми подаде седем банкноти по хиляда лири. — Къде отиваш?

— В Милано.

— Ела с мен. И аз отивам там.

— Не зная кога ще се върна — казах, без да я поглеждам. — Смятам, че е по-добре да съм със собствен транспорт.

Тя ме изгледа изпитателно.

— Както искаш. Съжалявам, че не те видях през последните два дни. Мои приятели са в Регина. Досадно, но няма как. Удобна ли е новата ти стая?

— Добре е — казах рязко.

— Хубаво, трябва да тръгвам. Надявах се да те видя тази вечер, но отново трябва да отида в Стреза. Хайде утре вечер да се видим в къщата с лодките, а?

— Джузепе пристига и ще спи при мен — излъгах. — Не е виждал Лаго и ме помоли да го подслоня.

— Не можеш ли да го разубедиш?

— Ще се опитам.

— Утре вечер искам да те видя, Дейвид — усмихна ми се тя. — Е, довиждане засега.

Стоях и гледах след голямата кола, която се понесе по пътя. Върнах се при фиата.

Каквото и да се случеше в неделя вечер нямаше да отида в къщата с лодките, реших, когато се насочих към Сесто Календо, дори и да се наложи да влача Джузепе по целия път от Милано до Ароло. Вече бях приключил с нея.

Докато карах по задръстения булевард Магента в посока към катедралата, зърнах момиче, което енергично ми махаше от тротоара.

Беше Симона.

С доста трудности успях да спра до бордюра за ужас на разгневените шофьори, които ми свиреха с клаксони.

Симона дойде тичешком, тъмното й живо малко личице се подаде през прозореца.

— Познах те, — каза тя. — Можеш ли да ме закараш?

— Разбира се — наведох се и отворих вратата. — В къщи ли искаш да те заведа или някъде другаде?

— Искам да ме поразходиш — каза тя като влезе и седна до мен. — Имам половин час свободен, преди да започна работа. А ти разполагаш ли с половин час?

— Нямам какво да правя. Отивах да видя Джузепе.

— Тази стара развалина? Няма защо да се занимаваш с него. Карай към парка, нека постоим малко на слънце.

— Хубава идея — казах. Обърнах наляво н се насочих към площад Кастело. — Как е Торчи?

— Добре е — отговори Симона с гримаса. — Той винаги е добре. Не съм те виждала няколко дни. Къде изчезна?

— Работя край Лаго Маджоре, но във вторник се връщам в Милано.

— Значи заминаваш.

— Не, оставам в Милано.

— Но сега, след като са ти върнали документите мислех, че ще си заминеш.

Изгледах я озадачено.

— Какви документи, Симона?

— Торчи ми каза, че искаш да имаш паспорт. Не се страхувай, аз не дрънкам пред хората. Това, което ми съобщи Торчи, е тайна.

— Торчи ми каза, че може да ми осигури паспорт, но цената е твърде висока. Нямам толкова пари.

— В тези времена никой няма пари — каза мрачно Симона. — Дори не иска да ми купи шапка.

Когато влязохме в парка, намалих и паркирах срещу входа на двореца Сфорейко.

— Ако имаш цигари, ще запаля една — каза Симона, кръстосвайки стройните си крака и показвайки едно красиво коляно. — Торчи съобщи ли ти, че отново работя?

Подадох й цигара.

— Да, каза ми, че пак си модел.

Симона кимна.

— Тя е една дърта глупачка и въобще не умее да рисува, но плаща добре. Внасям си парите за старини.

— Добра идея.

Погледна ме с крайчеца на окото си.

— Колко ти плати Торчи за диамантената брошка?

— Не съм му я продавал. Върнах я на синьората.

Тя кимна.

— Ако ми се довериш, обещавам ти да не му казвам. Много искам да зная. Ако ми кажеш, ще ти позволя да ме целунеш.

— Много щедро от твоя страна — отвърнах с усмивка, — но не съм му я продавал.

Тя изведнъж се намръщи.

— Целувам мното добре. Колко ти даде?

— Виж какво, не съм му я продавал. Върнах я на синьората, така че ще престанеш ли да ме питаш?

— Защо лъжеш? Тя е у него. Той не знае, че съм я виждала. Скри я от мен. Искам да зная колко ти даде.

— Какво говориш? — обърнах се към нея и я загледах в очите. — Брошката е у Торчи?

— Да, видях, че я разглеждаше, когато смяташе, че спя.

— Не може да е брошката на синьората. Трябва да е някоя друга, Симона.

Тя нетърпеливо се размърда.

— Съвсем същата е. След като отиде на работа, претърсих апартамента и я намерих. Същата е. Ти ли му я продаде?