Поклатих глава.
— Не, пак ти повтарям.
Симона присви очи. Пъхна ръка под блузата, за да си почеше подмишницата.
— Алфа Ромеото на синьората ли е?
— Да, защо?
— Значи тя му я е продала. Колата тръгваше, когато се връщах от работа. Жена шофираше. В Милано много рядко жени карат коли. Запомних я.
— Кога стана това?
Симона сбърчи лице, докато мислеше.
— Миналия вторник, рано следобед.
На следващата вечер се видях с Торчи, а няколко часа по-късно Лаура ми каза условията на завещанието на Бруно. Изведнъж осъзнах, че сигурно е подкупила Торчи с диамантената брошка, за да й каже каква е цената на паспорта, а тя да ме изкуши с точно същата сума, надявайки се, че ще променя отношението си към Бруно.
— Какъв цвят беше колата? — запитах, трудно сдържайки гнева си.
— Тъмносиня.
— Добре помисли, Симона, забеляза ли син сенникна предното стъкло?
Тя кимна.
— Да, имаше, а на капачката на радиатора — изображение на лъвска глава.
Това беше колата на Лаура.
— А от синьората не можеш ли да разбереш колко й е дал Торчи? — запита Симона. — Много е важно. С Торчи имаме уговорка: от всеки бизнес да ми дава десет процента. Той се опитва да ме изиграе, когато смята, че не зная какво върши.
— Ще се опитам да разбера — обещах. — Ако науча, ще ти телефонирам.
— Обещаваш ли?
— Ще направя всичко възможно.
Тя погледна часовника си.
— Сега, моля те, откарай ме на площад Пиемонт, иначе ще закъснея.
Карах, без да продумам, мислите ми бяха заети. Когато стигнах площада, спрях и отворих вратата на колата.
— Нали нищо няма да кажеш на Торчи за брошката? — запита Симона.
— Няма вероятност да го видя. Имам среща с Джузепе.
— Губиш си времето. Трябва да си намериш някое добро момиче. Аз бих могла да ти намеря срещу скромно възнаграждение.
Поклатих глава.
— Дори и да е стара развалина, на Джузепе поне може да се разчита. Довиждане, Симона.
Стигнах до катедралата, паркирах колата и отидох в кръчмата на Пиеро, за да обядвам.
Не хапнах почти нищо, а когато Пиеро дойде, за да си поприказваме, го отпратих.
Няколко минути след два часа, когато бях сигурен, че ще намеря Торчи в къщи, отидох до апартамента му, оставих колата отвън и се изкачих на четвъртия етаж.
Почуках на вратата.
Торчи отвори почти веднага. Забелязах, че когато ме видя, малко, се стресна, но кръглото му пълно лице светна и отвори вратата.
— Синьор Дейвид! Последният човек, когото съм очаквал. Влезте. Останало ми е още малко хубаво уиски.
Влязох, затворих вратата и се облегнах на нея. Зад гърба си дръпнах резето.
— Минавах оттук, Торчи, и реших да попитам за паспорта. Виждал ли си Джакопо?
Торчи поклати енергично глава.
— Срещнах го тази сутрин — вдигна рамене той. — Но няма да промени цената. Казва, че не си заслужава риска. Шестстотин и петдесет хиляди и нито лира по-малко.
Отправих се към масата и седнах.
— Спомняш ли си диамантената брошка на синьората, Торчи? — запитах спокойно.
Той видимо се скова.
— Да, синьор Дейвид. Какво стана с нея?
— Чувам, че е у теб.
— Така се стресна, че разля уискито, което сипваше.
— Не, не е у мен — каза и едва ме погледна.
— Тя ти я даде, нали?
— Какво означава това? — запита Торчи, оставяйки бутилката с уиски. — Що за глупости?
— Какво ти поиска в замяна, Торчи?
— Нищо не разбирам. Синьората не ми е давала нищо. И защо да ми дава? Кой ви наговори тези лъжи?
— Какво изтъргува срещу брошката, Торчи?
Смуглото му лице притъмня.
— Ако това е някаква шега, тя не ми харесва. Нека да променим темата.
— Аз не се шегувам. Тя ти е дала брошката. Искам да зная защо.
— Не ми е давала брошката. Заблуждавате се, синьор Дейвид. Твърде горещо е, за да се караме.
Облегнах се на масата и го ударих с длан по лицето. Той политна назад и ми се озъби.
— Съжалявам, Торчи — казах. — Трябва да разбера. Не искам с бой да те принуждавам да ми кажеш, но ако трябва, ще го направя.
— Върви си! — каза Торчи пискливо. — Вече не си ми приятел.
Станах.
— Не се прави на глупак, Торчи. Защо ти даде брошката?
— Не ми я е давала!
Заобиколих масата, а той отстъпи назад.
— Защо ти даде брошката?
Той се опря с гръб о стената — озъбен, с разгневен поглед, уплашен.
— Стой далеч от мен! Нищо не зная за брошката.
Докато го приближавах, ръката му се плъзна отзад. Ударих го първо с левия юмрук и докато политаше бавно, стоварих десния върху откритата част на лицето. От удара отхвръкна към стената, претърколи се и веднага се изправи на крака. В дясната си ръка държеше къс нож. Хвърли се към мен със скоростта на змия.