— Определен сте да съпровождате генерал Костен на разходка из Италия, Флоренция, Рим и Венеция. Тръгвате утре.
Погледнах го изумено.
— Той не се ли интересува от боевете в тази война, лейтенант?
Ролинс потисна една усмивка.
— Той е в отпуск по болест, сержант. Не бих искал да чуе подобно нещо — луда глава е. Неофициално казано, Чизхолм, задачата няма да е лека. Ако зависеше от мен, не бих изпратил никой от моите хора. В главната квартира обаче имат вашето досие и генералът поиска да тръгнете с него.
— Що за човек е?
— Точно както ви казах — истинска луда глава. Ще се наложи да внимавате за всяка своя стъпка. Идеите му как трябва да изглежда и да се държи един войник, са твърдо установени. Ще ви подготвя за работата, но е задължително да бъдете безупречен и когато го казвам, имам предвид тъкмо това — безупречен. Той дори ще провери дали са лъснати и подметките на обувките ви и ако не са, Бог да ви е на помощ.
Почесах се по тила и направих гримаса.
— Не можахте ли да кажете, че съм болен, лейтенант? Май не е за мен работа.
Ролинс се ухили.
— Не е. Не е работа за никого, но може да ви е от полза. Време е някои от вас, сержанте, да освежите разбиранията си. По-добре си вземете този справочник. Ако му дадете погрешна информация за нещо, смятайте, че ви е поразила атомна бомба.
— Говорите така, сякаш ме очаква ваканция.
— Когато свършите, ще ви дам отпуск — ще имате нужда. Хайде да отидем до главната квартира и да подготвим документите ви. Утре сутринта трябва да му се представите в Болоня в десет нула нула, така че нямате много време.
Главната квартира на генерал Костен в Болоня се намираше на улица Рома, близо до железопътната гара.
На следващата сутрин се представих на един майор със сиво лице, три минути след десет нула нула.
По време на службата съм бил в много главни квартири, но никога не съм виждал толкова чиста и спретната като тази.
Подът беше така излъскан, че ако се наведеш, можеш да видиш отражението си. Месинговите дръжки на вратите блестяха като диаманти. Забелязах как един едър як сержант отвори врата, като сложи листче хартия върху дръжката, за да не развали блясъка. Мъжете зад бюрата имаха вид на извадени от целофан. Нито един не беше отпуснат. Всички стояха върху столовете си както добрият ездач седи върху гърба на коня.
Майорът със сивото лице започна да чете документите ми като че ли животът му зависеше от това да открие в тях някоя грешка, след това обърна измъчените си и уморени очи към мен и ме огледа сантиметър по сантиметър така усърдно като учен, който под микроскоп търси невидим микроб.
— Обърнете се — изкомандува той.
Завъртях се и усетих как погледът му пълзи бавно нагоре-надолу по гърба ми.
— Добре. Свободно, сержант.
Обърнах се, раздвижих леко краката си и зачаках, гледайки над темето му, както се полагаше.
— Знаете ли какво трябва да правите?
— Да, сър.
— Какво?
— В единадесет нула нула взимам генерала оттук и го закарвам в „Гранд хотел“ във Флоренция точно за обяд. Оставаме във Флоренция четири дни, оттам тръгваме за Рим. Спираме в Сиена и отсядаме в хотел „Контйнентал“ за две нощи, а след това в хотел „Флора“ в Рим за три нощи. От Рим ще закарам генерала до Венеция по пътя Терни, Фано, Равена, Ферара и Падуа.
Ще спим в хотел „Лондон“ във Венеция четири нощи и се връщаме в Болоня на осми май.
Майорът поглади тънкия си нос и кимна с глава.
— Правилно, сержант. Генералът ще ви каже какво иска да види във Флоренция. Познавате ли града?
— Да, сър.
— Зад тази сграда ще намерите колата на генерала. Ординарецът на генерала, Хенеси, сега е някъде там. Най-добре идете, разгледайте колата и поговорете с Хенеси. Той ще ви каже онова, което е необходимо да знаете. Докладвайте тук точно в единадесет без пет.
— Да, сър.
Отдадох чест, промених стойката и излязох с маршова крачка.
Докато излизах, забелязах, че някои от чиновниците зад бюрата ме гледаха като човек, който умира от едра шарка.
Открих Хенеси на двора зад сградата. Внасяше ръчен багаж в един огромен кадилак.
Хенеси беше висок слаб мъж с безизразно лице и очи твърди като кремък.
— Ти ли си шофьорът? — запита той, измервайки ме отгоре до долу.
— Да — отговорих. — Ама кола, а?
— Ще я обикнеш — каза. — Погледни тук. — Той вдигна ръчната чанта. Беше кожена, а върху излъсканата й повърхност видях лицето си така ясно, като че огледало. — Излъскана на ръка — продължи Хенеси с такава горчивина, че настръхнах. — Има пет проклети чанти. Нужни са два часа на ден, за да ги поддържаш така. На мен ми се налага да върша това. Е, той ги иска в този вид и ти ще трябва да ги поддържаш.