— Искаш да кажеш, че трябва да лъскам багажа му? — запитах, зяпнал.
— Ще го правиш, ако искаш да останеш цял — отвърна Хенеси и постави чантата в багажника така, все едно, че беше направена от яйчени черупки. — Погледни колата. Още едно малко занимание за теб. Без никакво петънце, никакво масло по нея, излъскана, това се отнася и за купето. Всеки път, когато спираш, за да се нахрани генералът или да се облекчи, чистиш колата, схващаш ли? Той мрази да влиза в мръсна кола. Побъркан е на тая тема. Много пъти ям вечерята си с една ръка и чистя тая проклетница с другата. Не забравяй пепелниците. Дори да подуши миризмата на пепел, когато влиза в колата, той си го записва в бележничето.
— Какво бележниче?
Хенеси внимателно се изплю върху бетона, а после размаза с ботуша си.
— Ще опознаеш бележничето му. Всяко нещо, от което не е доволен, намира място в него. Всичко, което забравиш да свършиш, всяко петънце, всяка грешка влиза там. След това го връчва на майор Кей с инструкции и ти изяждаш калая. Аз получих три дни наказание, защото бях забравил да изпразня един пепелник.
Огледах огромната повърхност на колата и сърцето ми замря.
— Няма ли да дойдеш на обиколката? — запитах.
— Аз? — Хенеси отпусна студеното си като гранит лице в моментна усмивка. — Това е първият ми отпуск от четири месеца насам. Не, аз ще празнувам. Всичко е в твои ръце, сержант, и се надявам да се забавляваш така, както аз по време на отпуската си. Не смятам, че е много вероятно, но се надявам.
Отворих колата и погледнах таблото. Това беше най-хубавата кола, която бях виждал, да не говорим пък как беше поддържана. В нея имаше барче, а прозорците се отваряха и затваряха автоматично.
— Толкова ли е страшен, колкото чувам? — запитах без никаква надежда.
— Още по-лошо — каза Хенеси. — Знаеш ли какво ме озадачава?
— Ти ще кажеш.
Той се огледа крадешком отдясно наляво, преди да отговори.
— Как е успял да оцелее досега? Не разбирам как до днес не се е намерил някой, който да му забие ножа. — Той ме погледна с надежда. — Предстоят ти петнадесет дни с него. Ще бъдете само ти и той, няма да има друг, когото да тормози. Може би ти си човекът, който ще го направи. Може би до четиринадесетия ден ще ти дойде до гуша и ще теглиш ножа на копелето.
— Направи го, сержант, а тук всички — от полковника до мен ще се помолим на папата да те направи светец.
— Аз не се плаша така лесно — казах и му се ухилих. — Едно време служих в част под командуването на Патън. По-страшен от Патън няма.
Хенеси се вторачи в мен.
— Патън ли? И ти го наричаш страшен?
— Той е железен, по-страшен от него няма.
— Тогава те очакват чудесни преживявания — каза мечтателно Хенеси. — Ти още не си започнал да живееш: Патън, а? Най-голямата смешка, която съм чувал. Сержант, извинявай, че се хиля.
— Майорът каза, че ще ми кажеш всичко, което трябва да зная — заявих студено. — Това ли е всичко, или има още?
Хенеси извади от джоба си сгънат лист.
— Всичко съм ти записал. Ако пропуснеш нещо, сержант, губиш нашивките си. Слушай сега — обича да го будят в седем. Нито секунда по-рано или по-късно, по неговия часовник. Всичко трябва да е готово. Грижи се за обувките си. Той обича да е лъснат и езика, така че всеки път, когато ги чистиш, сваляй връзките. Ако открие боя по връзките, ще се вбеси. Обича ваната му да е с вода деветнайсет градуса и ако никога не си се опитвал бързо да напълниш ваната с вода с определена температура, очакват те сладки преживявания. — Хенеси погледна записките си и ми се усмихна лукаво. — Оставя протезата си в кутийка до леглото. Трябва да я лъскаш до блясък. И още един дребен каприз. Никакво петънце, или той вади бележника. Когато излезе от ваната, трябва да си приготвил кафе, два пръста уиски „Ват 69“ и една препечена филийка. Кафето да е двайсет и осем градуса, иначе в стаята ще стане ад. Докато се облича, излизаш, но чакаш отвън до вратата. Когато е готов, ще те повика. Той вика само веднъж, така че се прилепваш за вратата и си държиш отворени ушите. Не вика силно. Ще ти съобщи какво иска да прави през деня и ти го казва само веднъж. Ти нищо няма да си записваш — слушаш и запомняш, в противен случай вади бележника. Когато не се движиш из стаята, стоиш в поза мирно. Той държи хората да му стоят мирно — палците, прилепнали към шевовете на панталона, главата изправена, погледът — насочен напред и нагоре, никакво мърдане. Обича да му стоят така, затова не го забравяй, сержант. Говори само когато се обръща към теб, дори и проклетата кола да се запали, продължавай да караш, докато той не ти каже да спреш. — Хенеси млъкна и ме погледна. — Схващаш ли всичко, сержант?